Ивинела Самуилова е родена през 1971 г. в Севлиево. Завършва езикова гимназия с испански и английски, а след това – магистратура по богословие във Великотърновския университет. Автор е на някои от най-продаваните книги от български автор през последните години, сред които „Къде отиваш, пътнико?„, „Гатанки от небето” и спечелилата националния конкурс “Моята любима книга” за 2016 г. “Бабо, разкажи ми спомен” (ИК „Хермес“).
Публикуваме интервюто с Ивинела, което взехме по време на Софийския международен панаир на книгата през декември 2016 г., когато “Бабо, разкажи ми спомен” тепърва набираше скорост.
Живеейки в общество, в което информацията е страшно много – и като скорост, и като обем, и комуникацията междуу хората е уж по-директна. Но май много по-често се получава така, че не се разбираме. Изгубили ли сме връзката си с миналото и с традициите?
В известна степен сме я изгубили, да. Но пък от друга страна ми се струва, че напоследък много ясно се усеща една тенденция за преоткриването на тази връзка с традициите, на завръщане към корените, на търсене на онзи мост между поколенията, който е бил позанемарен и тревясал. И за съжаление през годините се е загубил много смисълът на това, което ни свързва като поколения – днес много от традиционната обредност се свежда до това какво се яде на даден празник, или това се прави за здраве, за късмет… И спираме до тук.
За това обаче не е наша вината, защото още през 19-и век и в началото на 20-и, когато етнографите започват да събират материал, те установяват, че няма стари хора, които да им кажат какво е било. Така че – какво да очакваме към днешна дата?
Как разглеждате този проблем в новата си книга „Бабо, разкажи ми спомен“?
Главната героиня в книгата е събирателен образ на нас, съвременните българи, затова и реших да я оставя анонимна. Тя започва да се занимава с един фолклорен проект, при което изненадващо дори за себе си стига до дълбочини на един светоглед, за които не е подозирала. И така започва да преосмисля връзката между това, което са правели старите хора, а и още преди тях народите, населявали нашите земи преди векове. Започва да ги осмисля и да ги записва като едни своеобразни прозрения за този светоглед. Защото на практика той е начин на живот, светоусещане. В центъра на тези прозрения тя открива човека и връзката му със земята и Бога – двете главни опори, които за съжаление съвременният човек е загубил и при начина си на живот днес.
Направихте доста представяния на книгата и самата Вие много често се срещате със своите читатели в цялата страна. Какво споделят те за тази тема, въобще за живота, който водят в момента?
Читателите ми приемат много добре „Бабо, разкажи ми спомен“. От една страна, повечето от тях имат по една такава баба жива. Всъщност, бабата в книгата също е един алегоричен образ – в нейното име е заложен въпросът дали ще съумеем да запазим жива традицията ни. И четейки романа, моите читатели, освен че се връщат в миналото, във времето, прекарано на село с любимите баба и дядо, започват и да си задават въпроси за това как живеят днес, искат ли да живеят така и всъщност защо са се отказали от един начин на живот, който ги е правел щастливи като деца…
Как комуникирате с читателите си извън срещите, пишат ли Ви активно?
Много читатели ми пишат, да. Освен това, още след излизането на първата ми книга „Животът може да е чудо“, направих една група, в която исках да споделяме хрумки, идеи в духа на подхода на психолога Алексей Бъчев, който е прототип на главния герой и има доста интересен подход към света и към живота.
И тази група вече е на пет години и събра близо 15 хиляди членове, продължава да е много активна. Там се комуникира много интензивно и от читатели хората станаха една общност, които се свързват помежду си, създават нови приятелства, комуникират си не само с мен – стана много повече от това, което съм си представяла. Но и стана много по-отговорно, защото така те ме чувстват по-близка и много повече ми пишат и вярвам, че им е приятно да си общуват с мен като с приятел.
Каква тема те вълнува в момента на битието ти на писател, която най-вероятно ще видим като следваща книга?
Аз се заразих с темата за България и в последните две години доста интензивно пътувам, търся истории с хора и изобщо като усещане за различни места и преживявания. Надявам да мога да ги разкажа по някакъв различен начин съвсем скоро.
