Прочетете откъс от книгата като част от съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“„Мислещата литература“. Преводът е на Азиз Шакир-Таш и Ива Попова.
ПЪТУВАНЕ КЪМ ДЪНОТО НА ОГЛЕДАЛОТО
(Образи)
Бях се забравила в един кладенец. Трябваше отдавна да съм умряла. Един църковен хор от натрупани камъни отекваше върху мен. Сянката на небето втечняваше въздуха, който можех да поема, размиваше първите часове на деня. В далечината биваше екзекутирана жена. При изгрева се изля кофа, пълна с кръв, към все още неосветеното сиво море, след което бавно бе оставено едно ничие голо тяло. Изстисквайки блатните орхидеи, които бяха в ръцете ми, ги потопих в жълта течност.
Да унищожиш тялото и да го създадеш отново. Да изгубиш отново това, което си загубил. Да забравиш. Да изчезнеш в музиката. Да трепериш от страх, да се откажеш да мислиш, без да откъснеш поглед дори за миг, да се взираш в стените, да чакаш напразно мелодия, която няма да се върне обратно. Да продължаваш да разделяш тялото си на парчета. Да не се надяваш на нищо, да не чакаш нищо. Да се научиш да бъдеш камък, дърво, прашинка. Да чувстваш болката в мускулите, корема си, да носиш света в утробата си. Да драскаш със счупени нокти. Да говориш със собствените си ръце. Да умреш. Да бъдеш. Да пътуваш, започвайки от корените на едно дърво до изгряващото слънце, и да слушаш действителната история на едно живо същество от едно дърво.
Защото търся себе си, собствените си разкази. В ласо, увиснало върху дъсчен стол, в корубата на две хиляди годишно маслиново дърво, в последния обвинителен поглед на сова, която, за да се предпази от нещастия, здраво е заковала вратата на колибата си, в кошутата, която излиза от дебрите на гората, за да бъде убита, в ранено животно, бягащо от ловеца – вълк, влачещ с мъка наполовина разкъсаното си тяло. В образите, които стават все по-страшни, в един-единствен разказ, който, разкъсвайки, се увеличава.
Тази нощ съм жена, от чиито гърди се стича черна кръв. Сечащата Луна-Жена.
Вървя, докато разкъсвам, чупя, разпределям, унищожавам, стъпвам върху малките животинчета и черупките на мидите; стъпките ми са в див ритъм: право към едно огледало в далечината, което отразява само моя образ. Тишината се засилва, засилва, като че наближава сърцето на гора. Загубвам се в следите на едно старо пътуване.
Смъртта чува вика на притиснатия в ъгъла живот и се усмихва иронично. Тя показва на всеки едно различно лице и лицето й е толкова тайно, колкото маската за очи.
Когато отворих очите си в тъмното, се сетих за нея. Нейните очи на статуя без поглед. Ако беше отказала да бъде празнина, само една празнина, ако само за миг очите й приемеха поглед, ако можех да видя собствения си образ в зениците й, които все повече се свиваха, ако можех вместо ехото на нищото да чуя един тембър.
Да разкъсаш тялото й, да разцепиш гърдите й, да изкараш болката, която се крие. Да се взреш в ничии очи, без да можеш да очакваш утеха. Да създаваш огледала от кръвта й, които ще покажат лицето й без маска и съвсем оголено. Колкото и дълбоко да се потопиш да търсиш нещо, което няма да можеш да намериш, дъна, които никога не ще можеш да достигнеш. Да смяташ лицето си за грозна маска. Да се разкъсваш при всяко оттегляне. Да оставяш една твоя част назад, при всяка раздяла, при всяка забрава. После да се опитваш отново да изградиш себе си от следите ти, от онези започнали да изгниват твои крайници, от кръвни съсиреци и от страшните ти разкази. Да научиш смъртта си преди живота си като магия, живееща назад. Да се пожертваш за нищото. Да намериш себе си и отново да се изгубиш.
Единствената красота бе да можеш да застанеш срещу случайния гняв на живота. Какво беше това за мен? Една гора от секвои, където никога нямаше да мога да отида. Една усмивка, замръзнала по устните, една дума, заседнала на гърлото, която е искала да бъде изречена, но никога не е, едно писмо, което не е пуснато в пощата. Невидими градове, планини, чиито върхове не са изкачени, гори, чиито тайни не са разгадани. Един океан, в който няма да мога да отида. Болката на една започнала връзка. Изречения, които не водят до нищо.
Човекът е тъмен, бездънен кладенец. Дави се в дълбочината на болката си.
Открих себе си и отново се изгубих; в забравените сънища, преди да се зазори, в картините, нарисувани на пясъка, които вълните изтриват, в коричката на раните, образувала се тихичко, докато оздравяват, в изгорелите, изсъхнали листа, в затварянето в себе си на цветята при залеза на слънцето. Станах гълъб, който слуша песента си, когато вика с болка; вълк, който се опитва да разгадае смисъла на куршума по раненото си тяло; дърво секвоя. Секвои, секвои, секвои…
ЗАБРАВЕНИТЕ ЗЕМИ
I: СЪЩЕСТВУВАНЕ
Винаги се спирам на мястото, където се намирам. Това е стабилността на съществуването ми. Стоя под тихото, безкрайно небе така, без да помръдна. Всъщност изобщо не съм неподвижна, мога да се мърдам, да променям местоположението си, благодарение на много редките и странни случайности. Но това определено означава външно влияние, извън мен, заради силите, върху които нямам никакъв контрол. Благодарение на тези смени на местата, на игрите, знам, че е възможна промяна, че така времето тече, че ме променя дори когато не помръдвам. Наоколо има още много, приличащи на мен, всички трябва да принадлежим на един и същи вид, но всички ние сме различни едни от други; никой от нас не е същият като някой друг. Мога да усетя много малко от тези около мен, само тези като мен, но и не всичко от тях, единствено страните им, които ме докосват. Толкова е достатъчно, че да мога да ги съживя. Мога да ги познавам, както познавам себе си. Мога да проектирам всички, които принадлежат към вида ми, включително и тези, които изобщо не съм почувствала. Тази мистериозна сила, по-скоро умение, винаги ни поддържа във връзка, но контактът ни може да се смята за нулев, освен докосването ни един с друг. Външните сили изцяло могат да изберат произволно един от нас, но за нас няма „особеност“. Всъщност всички сме различни и единствени.
II: НЕБЕ
Вървя по небето
До мене птичка една
ИНДИАНСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
На върха на дърветата съм, небето е на едно крило разстояние. Вървя наред с птиците, а когато дойде вечер и залезът настъпи, ще полетя в очите на лястовица. Нагоре дълбоко, дълбоко, дълбоко небе, изумителна победа на тишината. Небето е обширно, необятно, безкрайно; а клоните – тесни, безсилни, чупливи. Само го достигат, докосват го и оставят цветовете си върху него. Не изпитвам болка. В посоката, където отиват облаците, много надалеч трябва да съществува една забравена страна. И аз ще изчезна, когато бъде разбито, когато небето и клоните покрият изстиналото ми тяло. Ще духа хладен вятър и ще запраща листата насам-натам, ще изгрее слънце. Няма да си спомня нищо.
III: ДЪРВЕТА
Стоим изправени на крака, един до друг, без да се поглеждаме, без да се докосваме. Постоянно повтаряме заедно същия хармоничен танц. Сигурно сме стеблата на земята към небето, далечните деца на слънцето, притежателите на светлината на деня. Наблюдаваме времето безразлично. Обаче и ние познаваме забравата; понеже можем да усетим вятъра, гниенето, болката на едно падащо листо, понеже можем да обичаме птица, облак, понеже заминалите, в повечето случаи не се връщат. Знаем, че ще дойде ден, в който ще бъдем унищожени един по един, а танцът винаги ще продължава.
IV: ЛИПСА
(ЛЕГЕНДА ЗА АПАЧИТЕ)
Ето това трябва да е ямата. Този съвсем невидим и недостъпен пясъчник, скрит някъде в Сиера Мадре. Ето тук старите племена продължават да живеят живота си, починалите ни – като че ли изобщо не са умирали. Конете и оръжията им са с тях; всъщност вероятно са умрели и погребани заедно с конете; дори лъковете им да са износени, а стрелите намалели, продължават да ловуват. Когато се връщат от лов, празнуват победите си като танцуват, също като нас; правят магии срещу лошотията, болката и смъртта. Свещеният барабан не стихва, изпраща към Великия Пейот новините и дъха на дневната светлина на живите.
Понякога някой от тях повдига главата си и натъжавайки се, поглежда към безкрая, където се губи планината. Понякога носталгията по това, което е оставил, е толкова непоносима, че се опитва да изкачи стръмния склон и да се спаси от ямата; може би е по следите на нещо, което е забравил или оставил, вероятно иска да живее още, но пясъкът е много хлъзгав, склонът е много стръмен. Дори най-силният воин не може да стигне до земната повърхност. От омекването на скалите и изгубването на земите свещеното дърво изчезна; вече и мъртвите не искат да се завърнат обратно.
