„Големият ден“ разказва за един-единствен ден от живота на актьор, който върви през града в топъл летен ден, от ранни зори до късна доба, от предградията на града до самия му център. Но денят, започнал със сутрешна буря, завършва с голямо падение…
Автирът Петер Хандке е австрийски писател, драматург и политически активист, смятан за един от най-талантливите съвременни писатели в Европа. До настоящия момент книгите му са преведени на 35 езика. Печелил е множество награди, измежду които са международната награда „Ибсен“ (2014), Награда на Мюлхайм за драматургия (2012), награда „Франц Кафка“ (2009).
Прочетете откъс от „Големият ден“ в превод на Силвия Вълкова като част от съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“ „Мислещата литература“
Към града ами, накъде другаде? Вървеше така, както един индианец във филм на Джон Форд определяше на своя език, навахо, вид походка, а той бе запомнил названието на тази походка и в определени ситуации си го повтаряше отново и отново: „хаске йихи никсвод“, което преведено значеше приблизително „ходещият уверено“.
В една от нагъсто разположените къщи в близост до пътя, който вече далеч не беше „хайуей“, на един балкон седеше доста възрастна жена, а снежнобялата й коса беше пусната като на шофьорката на камиона, и когато той вдигна глава за поздрав, му прати въздушна целувка със същата сериозност като на шофьорката. А на склона преди магистралата, където пътят прекъсваше, седеше една още по-възрастна жена, която пускаше хвърчило на вятъра и която, след като то се сгромоляса на асфалта, се изхили на приближилия я мъж с гримаса като от отминали времена. По-рано по пътя той най-сетне се беше натъкнал на магазин, дето наподобяваше павилион, също от едно време, и беше се превърнал в купувач на някоя и друга дреболия.
Даже и тези неща – парите и стоките, търсенето и предлагането, купуването и продаването, бяха в съответствие с безличната веселост. Допреди него не се беше намерил никой друг, който да посегне към вестниците в магазина. И вчера не бяха продали нито един, а онзи ден, по думите на собственика, „точно един“. Междусъседските войни също бяха пощадили магистралата или пък собственикът просто бе пропуснал да чуе и види за тях? На табелата на магазина отвън, между другото, със силно избелели букви, стоеше само „УЛТРАМАРИНОС“, презморски стоки, а вътре на етажерка, в единични бройки, една папая, един ананас, един потъмнял банан и една (1) силно потъмняла шушулка от хлебно дърво, която той купи заедно с вестника и я изяде по пътя, както някога в детството си, а тя и на вкус беше като тогава, но същевременно и съвсем различна.
Склонът, където завършваха най-крайните окръзи, представляваше земен насип, зад който в падина преминаваше кръговата магистрала. И тя звучеше като някакво ехтене, постоянно, непрекъснато, като че подземно. Актьорът можеше да тръгне по някой от тротоарите или велоалеите по продължението на насипа, все някъде трябваше да има надлез или подлез към отсрещната страна. Но вместо това се покатери по склона, и то заднишком, точно както бе излязъл и от гората. Да се катери заднишком, това възможно ли бе? И то уверено? Ах, колко особен беше звукът от стъпването назад, звук, който би могъл да е само от земен свят, от свеж, нов земен свят! Звукът от хлопане, хлопане на портите на този свят. И същевременно той си представяше филм – със заглавието „Новият земен свят“.
Горе на ръба се обърна в посока на движението и се запромъква през гъсто сплетените, силно бодливи храсти. В храсталака се мъдреше цяло заешко семейство, което само понечи, но не се разтича при неговото промъкване, може би защото ги поздрави с леко вдигната длан. Отделни зайци, всеки застанал пред дупката си, се виждаха и от другата страна на склона, която беше обрасла с трева и се спускаше стръмно много надолу към магистралата, а наред със зайците стояха гарвани, като че и те бяха нормална част от лятото, а също и една-единствена спокойно застанала пред леговището си лисица и освен това няколко диви кучета, които, изглежда, бяха само наполовина диви. Трафикът там ниско долу дотук достигаше само като някакво бучене и свистене, което нито за момент не отслабваше или прекъсваше. Той тръгна бавно, стъпка по стъпка надолу по стръмния скат, придружаван от махащите с опашки кучета и ако го лаеха, то това бе някак странно без звук, към което сега трябва да се прибави и че актьорът никога не повишаваше глас във филма и когато човек очакваше да чуе крясък, гласът му ставаше още по-тих – това отново не беше никаква техника, той просто не бе способен да крещи. Насред свистенето и бученето в един момент от отворения прозорец на някаква кола долетяха откъси от песен: „…a wonderful night for a moondance!“. Последва дълъг епизод от сватбени клаксони. Ама има ли наистина такова нещо? Имаше ли го това все още?
Той щеше да мине директно по магистралата и изобщо не се шегуваше. Няма нужда да разказвам, че пресичането му се удаде в един определен момент, който дълго беше изчаквал и за който беше сигурен, че ще настъпи, същото беше и с второто пресичане, след вероятно още по-дълго изчакване на междинната ивица. Не ме питайте как достигна до отсрещния склон. Тичаше и още като тръгна да тича, си знаеше, че нищо няма да му се случи, нито пък на колите, от които се чуваше очакваното бибипкане, но без да им се налага да натискат спирачка. Не се спря на другия бряг, а веднага продължи, без да си позволи да се обръща, да се изкачва нагоре по хребета, където други зайци, гарвани и кучета oтново се бяха строили в шпалир.
Горе все още не го очакваха вътрешните окръзи. За втори път мина през трънак, по-скоро лазейки на четири крака, отколкото пълзейки, и не по корем, а по гръб, с краката напред, защото с тях по-лесно се проправяше път. А когато най-сетне премина оттам и излезе на широко, като се изправи, пред него нямаше нищо друго освен поле само с релси, и то не какво да е, а простиращо се чак до хоризонта. На хоризонта отсреща имаше още една такава бариера от храсти, не, нещо по-голямо, което може би беше малка гора – и не би се видяло от въздуха. В хоризонтите от лявата и от дясната му страна релсите като че водеха в небитието, а от кулите на мегаполиса нищо не се виждаше. И самото релсово поле изглеждаше напълно пусто, като се изключат все пак стотиците напълно ръждясали шини и подобно изглеждащите жп стрелки, които стърчаха като изкълчени, висока трева и бодили растяха измежду това, което беше останало от траверсите, а чакълът, с изключение на няколкото останали светли места, бе изчезнал под тях. Той стоеше там пред ивица от ничия земя, толкова нашироко разпростираща се, колкото може да е само в космополитните градове, най-големите, често близо до центъра им, който от предградията оставаше невидим и по удивителен начин недоловим като шум, затова не представляваше нищо особено.
Движеше се из ничията земя с големи извивки. „Още“ имаше време, още. Макар че нямаше нищо за гледане, някак усещаше, че изобщо не може да се насити на гледката. Нито една релса не биваше да остане непогледната, всяко от различните разстояния между траверсите трябваше да се измери ту с по-къси, ту с по-дълги крачки, това абсолютно нищо на място, където някога е имало нещо и където някой ден пак ще има нещо, заслужаваше да му се отдели внимание наред с голямото небе, извиващо се над него по начин, по който вече никъде другаде не го правеше.
Стигнал средата на своята ничия земя, от другия край, някъде от страната на гората и града, се чу изсвирване и веднага стана ясно, че беше отправено към него, скитника по релсовото поле. Свиреха му не със свирка, а с уста, и то как само. Отсреща беше пристигнала някаква кола и от нея бяха изскочили двама мъже. Сега стояха разкрачени, и то колкото се може повече, и единият му махаше да отиде при него, докато другият му свиреше, на което отново пасва да се каже, че актьорът никога не свиреше с уста във филмите си или поне не така, а най-много през зъби, и ако изобщо го правеше, то беше под формата на някоя мелодия. В този случай нямаше никаква мелодия, също както и помахването с показалеца не беше никак красиво.
‒ Начинът ви на махане не е хубав! – каза актьорът, когато вече стоеше пред двамата. А отговорът беше двукратно потропване от страна на махащия по кобура на кръста му, от който нямаше как да не се забележи, че стърчеше съответният предмет.
‒ Полиция!
Негласен въпрос: и как така без униформа, в разбойническо цивилно облекло и с кола като че открадната, без номер? А в отговор отново: двукратно завъртане на някаква лента, доста скъсана, трябва да се отбележи, мръсна, завързана около горната част на ръката, на която на официалния за страната език все още се четеше надписът „Полиция“, макар и човек да трябваше сам да се досети за една-две от буквите.
Намира се на забранена територия, някогашното железопътно трасе е недостъпна охраняема зона. Не е ли видял табелата със забрана, както и заграждението на пътя, от който се влиза тук? Как е нахълтал вътре? Да не би да е отрязал бодливата тел? Акцентът му прилича на акцент на чужденец, и то от вражеска страна, или поне някогашна такава, дори и това да се е случило преди столетия. Враждите между народите траят дълго, много дълго, и биха могли днес или утре пак да се възродят, n’est-ce pas? Какво търси тук? На този терен няма нищо, никаква забележителност, никакъв исторически паметник, камо ли пък някакво историческо наследство за човечеството. Няма ли какво друго да прави? Изобщо има ли с какво да се занимава? И как така е възможно очевидно да разполага с време, с цялото време на света, дори само това го прави подозрителен, а да не говорим, че има време за тази пустиня тук. Да, добре е чул „пустиня“, винаги се е използвал този местен израз за празна площ, дори и от нея да бликат извори, да расте зеленина и насред зеленото да покарват някои и други плодове. Нищо такова обаче няма на това червено железопътно поле. Та?
‒ Какво престъпление планирате оттук? Признай си: ти си атентатор. Подготвяш тук някое смъртоносно нападение, не е изключено да е над президента ни, който постоянно получава заплашителни писма, написани с недобър граматически изказ като твоя. Изпразни си джобовете, бързо!
Като не реагира достатъчно бързо, единият от двамата веднага се намеси и светкавично обърна наопаки всички джобове на костюма му, включително и вътрешните, задните и горното джобче за кърпичка, така че всичко, което носеше у себе си, се разпръсна по все още калната от сутрешната буря почва. При намесата си полицаят, между другото, му беше съборил и шапката със соколовите пера и като му извъртя ръката зад гърба, каза:
‒ Цитопласт, винт, ключове, кибрит, запалка със закъснител, маскирана като мобилен телефон, джобно ножче, което изглежда малко, а играе ролята на всичко едновременно: трионче, ножица, ножче, пинсета и фенерче. И това ако не е доказателство. Признай си, престъпнико-единак, и то жалък. Не знаеш ли, че никой, който върши престъпление самостоятелно, не е достигнал до целта си? Че Растиняк не е действал сам и Гаврило Принцип също, както и Лий Харви Осуалд?
