Прочетете откъс от „Кастинг за орисници“ от Охара Доновецки (изд. „Парадокс“, превод от румънски: Ванина Божикова) при нас.
Какво забрави Хая
Sweet dreams are made of this
Who am I to disagree ?
(Eurythmics, Sweet Dreams)
Миналата нощ, в понеделник срещу вторник, ако не беше заспала толкова дълбоко, Хая щеше да знае, че макар и насън, говори с майка си:
Мамо, виж, знам, че вече те няма на този свят, но трябва да ме просветлиш. Не ме гледай укоризнено, не съм луда. Да, знам, всички луди казват, че не са луди, толкова пъти си ми го кавала. И да, пазя се, разбира се. Слушай, нали знаеш, че не съм спряла да мисля, нито пък да разговарям мислено с теб. Виж, бих искала да ми обясниш какво се случва. Разказвам ти какво сънувам в момента, просто ми кажи как да го разбирам, моля те.
… Просторна стая, като в крепост или замък, с висок таван с прозорец в средата, през който се вижда небето. Оттам, отгоре, светлината пада върху кръгла маса, на която седят две жени, бих казал млади, но знам, че не са, усещам, че не са и нямам представа как го усещам. Сякаш са там и същевременно ги няма. Седят на кресла с високи облегалки, с изправени гърбове и сковани, като гигантски кукли, които очакват знак, за да се раздвижат. Първоначално са само две, после вратата се отваря и забързано влиза ниска жена с малки очички, прилича на миеща мечка или норка. Държи малко сребърно сандъче, мога да видя рисунката на копие на капака му, но може и да е вретено. Една от седящите на масата, висока жена с лъскава черна коса, пита току-що влязлата защо е закъсняла. Казва се Грита, не ме питай откъде знам.
— Закъсня. Защо ? – пита с леден глас въпросната Грита.
— Много, мнооого съжалявам – отговаря новодошлата. – Отидох да взема касетката – добавя незабавно.
Преди да заеме мястото си, тя поставя сребърното сандъче на масата пред стола си. След това се навежда и натиска с един пръст захватката на капака и го отваря, та-тааа! Подава го мълчаливо на една червенокоса жена, седяща отляво, която го изучава, с помощта на лорнет, мисля. До нея, облегнат на масата, виждам бастун, или тояжка, или показалка, не знам какво е. Когато ракличката стига обратно до първата жена, малката и весела, тя я затваря внимателно, после размисля и я отваря отново. Сякаш наистина не е искала да я остави толкова далеч, жената бавно избутва ракличката към средата на масата. Мамо, какво има в тази кутия, в ракличката, както би казала ти?
Грита се обръща към червенокосата жена и сякаш я пита нещо, шепнейки в ухото ѝ. Третата жена на масата е облечена в синьо-сива рокля и прилича на Баба, нали се сещаш, мамо, със семпла прическа, прибрана с фиби и с кадифена панделка. Нейната е кафява и завързана на тила. Тази жена има дълги пръсти, с деформирани фаланги, или сякаш няма кости в пръстите на ръцете си. Та, тази жена вдига поглед от тетрадката или циферблата на масата пред себе си и мисля, че казва нещо като „трябва да продължим с нашия план“. И трите жени сега говорят шепнешком.
Да, обаче аз не чувам какво си говорят. Какво казват, мамо ?
— Време е. Ако всички са съгласни – изрича закъснялата, а въпросната дама, която е Грита, си поема дълбоко дъх и ми се струва, че прошепва „autres temps, l’autre meurt“.
После всички скръстват ръце пред гърдите си и се хващат за ръце, докато шепнат нещо със затворени очи.
Е, мамо, както се случва в подобни случаи, човек просто знае някои неща. Знае ги насън, нали се сещаш? Да, обаче този път не знам какво да кажа, все едно не сънувам аз. Имаш ли представа за какво става въпрос ? Много те моля да ми кажеш какво търсят тия жени в съня ми.
Хая можеше да узнае отговора, ако не спеше толкова дълбоко. За няколко секунди отвори очи в притъмнената стая. Видя Бека, старицата на къщата, седнала на ръба на леглото и усети ръката ѝ да я милва по челото.
*
На сутринта, когато Хая се събуди, слънцето се беше издигнало високо в небето и биеше косо право в очите ѝ през прозореца. Погледът ѝ се стрелна навън. Сенките, лицата, думите от съня, каквото беше останало, се разпръсна в миг. Нощта беше дълга, луната пълна, тишината – съвършена. Чувстваше, че е сънувала множество сънища, отпрез девет гори, не можеше да им се възпротиви, докато спеше. Дневната светлина накара сънищата да изчезнат напълно, сякаш никога не ги е имало. Спомняше си смътно игрище за голф, но беше по-скоро тактилно усещане, а след това изпит, на който беше взела оценка със стотни, и след това „75“ или „95“, висока, светла стая. Отново затвори очи. И си спомни Бека, седнала на ръба на леглото. Не беше за първи път, когато Бека навестяваше стаята ѝ през нощта, правеше го най-вече когато мислеше, че ще сънува кошмари. Имаше доверие на Бека, чувстваше се в безопасност с нея.
Чу Ани Ленъкс да пее в главата ѝ : Sweet dreams are made of this/ Who am I to disagree ?/ I travel the world and the seven seas/ Everybody’s looking for something… Отвори очи, за да прогони шума в ушите си. На възглавницата до себе си видя тефтера, в който записваше нощните си сънища. Беше отворен. И тази нощ беше записала нещо, в просъница. Имаше този навик, беше се потрудила доста, за да го придобие. Бека ѝ беше помогнала за това. Една нощ, след неспокоен сън, се събуди с нея в края на леглото си. Държеше в ръка бележник, който остави на възглавницата ѝ. Старицата беше дошла да я усокои по своя мълчалив, безмълвен начин. Последваха още такива нощи, докато Хая разбра и първоначално с Бека до себе си, а после и сама, започна да записва колкото се може повече от съня, който често пъти я караше да се буди разтреперана.
Every booody’s looking for something, чу отново Ани Ленъкс в ума си. Не можеше да си спомни нищо от съня от предната нощ. Надигна се на една страна, взе бележника и прочете : „«Три жени, ракличка, шепот, Грита, autres temps, l’autre meurt». Странно, не си спомням нищо. Ама абсолютно нищо“.
Седна на ръба на леглото и ненадейно се сети за сирените. „Странно, мнозина смятат, че сирените са били с женски глави и рибешки тела, но те са били жени с тела на птици, наполовина жени, наполовина птици, хм. С прекрасни гласове. И те, тези същества или други, подобни на тях, можели да провиждат във времето, да предсказват съдби или да разчитат добри и лоши поличби. После идваха нимфите, ах, и те, колко е готино да можеш да виждат напред и назад… Можеш да ги чуеш само по чудо или случайно стечение на обстоятелствата. Който ги чуе, забравя всичко, което е знаел преди. И поема след тях“.
*
На Хая ѝ се искаше, по един или друг начин, да може да разказва на майка си сънищата, които сънува, и винаги да чува какво й отговаряше тя, защото майка ѝ, макар да си бе отишла от този свят, ѝ говореше. Хая беше уверена в това. Само където се случваше понякога да чуе, а друг път просто да ѝ се струва, че чува. Ако това се беше случило, Хая щеше да знае кои са трите жени от съня ѝ.
От мястото, където се намираше, би ѝ казала всичко, което знае, това беше очевидно за Хая само където не разбираше защо не успява да я чуе всеки път. Питаше се дали е нещо, което зависи от нея. Ако имаше човек, способен да чуе глас с честота, невъзприемаема от човешкото ухо, тогава Хая би искала това да е тя и никой друг. По един или друг начин, будната, ясно мислеща Хая не успяваше.
Ала това, което Хая чу и почувства през изминалата нощ, беше просто шепот на вятър и полъх на въздушно течение, полъхващо през прозореца, който беше забравила отворен. Чудеше се дали не е била песен на сирена, а след това си помисли, че също толкова логично, би могло да е и мълчание на сирена, за нея нямаше значение.
И това защото във въпросната нощ Хая не чу или не разбра какво ѝ казва майка ѝ. Или просто беше забравила.
