„Оформландия, или разходка в Зоната“ (изд. „Парадокс“, превод от украински: Лилия Желева) е дебютният роман на Маркиян Камиш, известен на българската публика със „Скрап от Зоната“ („Парадокс“, 2021 г.). Този автофикционален разказ за чернобилската Зона на отчуждение потапя читателя в света на сталкерите и рисува портрета на човек, от години изучаващ нелегално изоставения свят.
В тази книга няма да срещнете стандартни описания на Зоната, скучни исторически равносметки и размишления над причините за Чернобилската авария. Авторът, един от най-опитните чернобилски сталкери, определя романа си като емоционална картография на най-екзотичното място на планетата, геопоетика на тази уникална територия с площ от близо 2600 кв. км. Вместо това тук ще откриете смарагдови блата сред призразчната красота на Зоната, милиционерски засади и подбити до кръв крака, утринното очарование на украинското Полесие и моменти на екстатична забрава в пустошта – единствено по рода си свидетелство за протодистопичната реалност, оформено в дръзкия лиризъм на Камиш.
Прочетете откъс при нас.
Въодушевени от оптимизмите на утопичните лозунги и от мадърфаковете на химерната съветска суперграфика, ние строяхме Мечтата. И в устрема към нея се откри Рогът на изобилието – енергията на мирния атом, панацеята на народното стопанство и ориентирът по пътя към яркочервеното комунистическо утре. В захлас от собственото си могъщество, със светла вяра в най-доброто, ние строяхме атомни електроцентрали из целия СССР.
И една от най-мощните носеше името „Чернобилска“. Нейният град-спътник се разрасна и с образцово-показен пример се издигаха спретнати многоетажни блокове, по покривите горделиво плющяха гигантски лозунги и дечурлигата си играеха шумно на уютните детски площадки.
В града отвориха супермаркет и ресторант, а обявата „Разменям апартамент в Одеса за апартамент в Припят“ не учудваше никого. Атомният град изглеждаше като космическа фантастика сред полеската пустош – всичко обещаваше бърз растеж, последващо благоустройство и главозамайващи перспективи. Дори се канеха да прокарат крайбрежна улица – с мостове, лампи и пасторали. Вече полагаха основите на новите блокове на електростанцията и апотеозът на щастието се мержелееше на хоризонта.
Докато не гръмна и четвъртият енергоблок си еба майката. Чернобилската област засия като Звездата Пелин и се превърна в отровен смарагд в скъпоценната диадема на Полесието. Тежкият махмурлук на действителността след дълги години сладки мечти. Законът на бездната – колкото и да драпаш нагоре, на дъното се пада за един миг.
Но храбрите пожарникари загасиха реактора, самоотвержените пилоти на вертолети засипаха адовата паст с олово и бор. Безстрашните ликвидатори с чисти сърца разчистиха най-мръсните руини на света, построиха Саркофага и си заминаха.
Заминаха си, получили своята доза, своите проблеми със здравето, своя рак, чернобилско свидетелство категория „А“, „Б“ и така нататък по списъка. Техните деца получиха правото безплатно да ходят на детски лагери и училищни прякори от сорта на „чернобилче“. Страната получи парче територия с големината на Люксембург, на което хора не могат да живеят.
Веднага евакуираха град Припят и всичко наоколо. Оградиха Забранената зона с бодлива тел и военните старателно патрулираха – хищно обикаляха с БТР-и в търсене на мародери, но бурните деветдесети години лумнаха по-силно от реактора и отслабиха границите на Зоната.
Тогава се и появиха първите нелегалници – опърпани алкохолици задигаха зимнината от мазетата в селата в покрайнините на Зоната, бягаха от полицейските коли, за да се върнат след една седмица, да ги заловят и да получат своята хич не условна присъда. Чернобилският край беше превзет от авантюристи, бездомници, дезертьори, мародери и избягали затворници. Криеха се из селата месеци наред, гризяха гнили ябълки и си мечтаеха да преживеят тук всички несгоди на света. Зоната тогава наистина се превърна в онова опасно място, за което сега пише жълтата преса.
Намираха се и хипита. Във вестниците от време на време се мярваше по нещо за децата на цветята – те се смееха и се къпеха в реките, полицията ги хващаше и гонеше надалеч със строги заповеди: „никога повече“, „никога отново“. Столичните хулигани също се отбиваха – да мародерстват стенни часовници в Припят и да ги пробутват на Андриивския спуск. Тогава все още се друсаха и мъкнеха пищови със себе си. След това изчезнаха – превърнаха се в пепел във вихъра на винтидж драйва и станаха напълно нормални семейни хора: собственици на дребен бизнес и любящи бащи на тия, които сега ви осират фийда със снимки на закуските си.
Имаше и самотници – те не оставяха следи и пиеха хубав коняк. Ловяха риба в реките само заради слънцето в ясното небе – не им дремеше, че тук никой не живее и че може да ги хванат. И ето че израсна поколението от връстници на Аварията. За тях Зоната се превърна в място на спокойствие, където времето е спряло.
Аз съм един от тях.
Маркиян Камиш (1988) е украински писател, син на ядрен физик, изпратен като ликвидатор в Чернобил след аварията от 1986 г. Камиш следва история в Киевския национален университет „Тарас Шевченко“, но прекъсва обучението си, за да се посвети на литературата и на нелегални изследвания на Чернобилската зона. За периода 2010-2017 г. той прави над 60 експедиции зад бодливата тел като извървява повече от 7000 км и живее в Зоната общо около година. Камиш е единственият автор, пишещ за чернобилския ъндърграунд и се радва на изключителна популярност сред днешните сталкери, които „не стигат, за да напълнят цял сектор на стадион, но са достатъчно за едно мащабно парти“. Най-високо тиражният италиански всекидневник „La Repubblica“ включва романа в „съзвездие от десет книги, които най-добре отразяват духа на времето“, редом до заглавия от Иън Макюън, Маргарет Атууд, Елена Феранте и Жозе Сарамаго.
