„Пасажът“ е роман от Франк Шецинг (изд. „Парадокс“, преводач: Надежда Бояджиева). Перуански рибар изчезва в открито море. Цели пасажи силно отровни медузи обсаждат крайбрежието на Австралия. Край бреговете на Канада китовете изчезват. Животните се появяват едва с няколко седмици по-късно, а поведението им е необичайно агресивно.
Междувременно екип за проучване на петролни сондажи открива странни червеи с огромни щипци, милиони от които разравят дъното на Норвежко море. Биологът Сигур Йохансон започва да изследва дали животинките представляват заплаха за офшорната индустрия. Той предчувства, че зад аномалиите се крие нещо повече от поредица куриозни случайности: Нещо настройва морските обитатели срещу хората. Изследователят на китове от инуитски произход Леон Анавак също стига до подобни заключения. Той ненадейно се изправя пред предизвикателството да се бори с колапса на китовия туризъм, с група фанатизирани еколози и с американските военни, които внезапно потулват инцидентите. Очевидно правителствата на Канада и на САЩ знаят повече за заплахата, идваща от океаните, отколкото показват. Задава се катастрофа, която би могла да застраши съществуването на човешката раса. Но кой или какво я причинява? Учените за принудени да установят, че човекът знае по-малко за планетата, над която уж властва, отколкото за Космоса.
Франк Шецинг, роден през 1957 година има няколко амплоа. Той е творчески директор на рекламна агенция, музикант и музикален продуцент, любител готвач и от средата на деветдесетте – писател. С романа си „Пасажът“ авторът, който също така е и гмуркач, сбъдва една своя мечта, след като години преди това действително сънува сюжета.
Прочетете откъс от романа при нас.
24 април
Остров Ванкувър и Клейкуот Саунд, Канада
Пети, пръсти.
Анавак се люлееше нетърпеливо напред-назад на стъпалата си. Стъпи на пръсти, после пак на пети. След това обратно. Непрекъснато. Пети, пръсти, пети, пръсти. Беше рано сутринта. С това ясно синьо небе денят изглеждаше като пощенска картичка.
Той беше нервен.
Пети, пръсти. Пети, пръсти.
В края на дървения кей чакаше един хидроплан. Белият му фюзелаж се отразяваше в тъмносините води на лагуната, набраздени от вълните. Това беше една от легендарните машини Beaver DHC-2, произведени от канадската фирма Де Хавиланд преди повече от петдесет години. Те все още се ползваха, защото след тях на пазара не се появи нищо по-добро. Beaver беше летял и до двата полюса. Той беше непретенциозен, здрав и надежден.
Беше идеален за това, което Анавак възнамеряваше да прави.
Той погледна към боядисаната в червено и бяло сервизна сграда. Въздушната база на Тофино, отдалечена само на няколко минути от града, не беше класическо летище. Приличаше по-скоро на ловно или на рибарско селище. Няколко ниски дървени къщи бяха разположени китно на един дълбоко вдаден в сушата залив, ограден от гористи хълмове, над които се извисяваха планини. Анавак се оглеждаше да види отбивката от главния път, която водеше до лагуната под огромни дървета. Другите трябваше да дойдат всеки момент. Той сбърчи чело, като чу гласа от мобилния си телефон.
– Но оттогава минаха вече две седмици, отвърна той. – През цялото това време г-н Робъртс не се обади нито веднъж, въпреки че изрично ме беше помолил да го държа в течение.
Секретарката му припомни колко зает човек е г-н Робъртс.
– И аз съм зает, изджавка Анавак. Той престана да се люлее и се опита да прозвучи по-мило. – Вижте, ситуацията на западното крайбрежие е повече от катастрофална. Има очевидна връзка между нашите проблеми и тези на Inglewood. Сигурен съм, че г-н Робъртс ще се съгласи с мен.
Последва кратка пауза.
– И каква е връзката?
– Китовете. Това е очевидно.
– Barrier Queen имаше повреда в руля.
– Да, разбира се, но влекачите са били нападнати.
– Един влекач е потънал, точно така – каза жената с любезна незаинтересованост. – Не съм чула нищо за китове, но ще кажа на г-н Робъртс, че Вие сте се обаждали.
– Кажете му, че това е в негов личен интерес.
– Той ще Ви се обади в рамките на няколко седмици. Анавак се сепна. – Няколко седмици ли?
– Г-н Робъртс отпътува.
Там нещо не е наред, помисли си Анавак. Едва владеейки се, отвърна: – Освен това шефът Ви беше обещал да изпрати още проби от мидените полипи на Barrier Queen в института в Нанаймо. Моля Ви, не ми казвайте, че и това не знаете. Самият аз се гмурнах да взема пробите от корпуса. Това са миди, а сигурно има и още нещо.
– Г-н Робъртс щеше да ме информира, ако…
– Хората в Нанаймо имат нужда от тези проби!
– Той ще се погрижи за това след като се върне.
– Тогава ще е късно! Ало? – Ох, както и да е. Пак ще се обадя.
Той ядосано прибра мобилния си телефон. Ланд Крузерът на Шумейкър затрака по улицата. Гумите заскърцаха по чакъла, когато джипът сви към малкия паркинг пред сервизната сграда. Анавак тръгна към него.
– Не сте от най-точните, извика Анавак сърдито.
– Господи, Леон! Закъснели сме само с десет минути. Шумейкър дойде да го посрещне заедно с Делауеър и с един млад, як чернокож с тъмни очила и обръсната глава. – Не бъди толкова дребнав. Трябваше да изчакаме Дани.
Анавак се здрависа с мъжагата, а той му се усмихна приятелски. Чернокожият беше стрелец в канадската армия и беше официално командирован в услуга на Анавак. Носеше оръжието със себе си – един изключително точен и съвременен арбалет.
– Хубаво островче, каза Дани протяжно. При всяка дума той преместваше една дъвка от единия край на устата си в другия и думите му звучаха заглушено. – Какво трябва да правя?
– Не Ви ли обясниха?, учуди се Анавак.
– Е, да. Казаха ми, че трябва да стрелям по един кит. Само че се чудех. Това не е ли забранено?
– Забранено е, да. Елате. Ще Ви обясня в самолета.
– Чакай малко. Шумейкър му показа един вестник. – Прочете ли?
Анавак хвърли бегъл поглед на заглавието. – Героят от Тофино?, прочете той недоумяващо.
– Грейуолф се продава добре, нали? Този задник се прави на скромен в интервюто, но прочети по-долу какво казва. Ще ти се придрайфа.
– …просто изпълних дълга си като канадски гражданин, измърмори Анавак.
– Разбира се, ние бяхме в смъртна опасност, но аз исках поне малко да компенсирам щетите, нанесени от безотговорното наблюдение на китове. Моята организация от години предупреждава за опасните нива на стрес, на който са подложени животните, а последствията от това са непредсказуеми. – Този да не се е побъркал?
– Чети нататък.
– Davies Whaling Station не могат да бъдат обвинявани в неправомерно отношение, но действията им не могат да се нарекат и правилни. Да маскираш доходоносен бизнес за наблюдение на китове като изследователски проект за опазване на околната среда не е по-малко укорително от лицемерието на японците, чиито флоти преследват застрашени видове китове в Арктическо море. Официално японците също изтъкват научната стойност на тяхната дейност, но през 2002 година над четиристотин тона китово месо се озовават в търговската мрежа под формата на деликатес. Обаче според ДНК тестовете, месото произхожда от т.нар. обекти на научно изследване.
Анавак пусна вестника.
– Мръсно копеле.
– А това не е ли вярно? – попита Делауеър. – Доколкото знам, японците наистина ни баламосват с тяхната измислена изследователска програма.
– Разбира се, че е вярно – изсумтя Анавак. – Грейуолф е достатъчно хитър и се опитва да ни намеси.
– Един Господ знае какво иска да постигне с това, заклати глава Шумейкър.
– Е, как какво? Иска да се направи на важен.
– Ами, той… Делауеър направи възпиращ жест с ръце. – Все пак е герой. Думите ѝ прозвучаха много внимателно, но Анавак я погледна гневно.
– О, така ли?
– Ами да. Той спаси човешки животи. Аз също мисля, че не е честно от негова страна така да ви напада, но той поне беше смел и…
– Грейуолф не е смел – изръмжа Шумейкър. – Този пор прави всичко от интересчийство, но сега вече прекали. Ще си има неприятности с племето мака. Те няма да одобрят, че самозваният им кръвен брат толкова бурно се противопоставя на китолова. Нали, Леон?
Анавак мълчеше.
Дани премести дъвката си от дясната буза в лявата.
– Кога ще тръгваме? – попита той.
В същия момент пилотът им извика нещо през отворената врата на самолета и им замаха. Анавак знаеше какво означава това. Форд се беше обадил. Беше време да тръгват. Вместо да изчака отговора на Шумейкър, той го удари по рамото.
– Ще ми направиш ли една услуга, когато се прибереш обратно в станцията?
– Разбира се – Шумейкър сви рамене. – По стечение на обстоятелствата разполагаме с цялото време на света.
– Можеш ли някак си да разбереш, дали в последните седмици вестниците са писали нещо за аварията с Barrier Queen? Може да провериш и в интернет. Или по телевизията.
– Да, разбира се. Защо?
– Просто така.
– Няма как да е просто така.
– Защото си мисля, че не са го отразили.
– Хм.
– Поне аз не мога да си спомня. А ти?
Шумейкър погледна към небето и замижа на слънцето.
– Не. Съобщиха само някакви объркани неща за катастрофи на кораби в Азия, но това нищо не означава. Спрях да следя новините, откакто при нас всичко се обърна с главата надолу. Но ти имаш право. Като се замисля, за цялата тази бъркотия не се говори много.
Анавак гледаше мрачно към хидроплана. – Да – каза. – Да вървим.
