Предлагаме ви откъс от книгата „Пирамидите на дните“ от Дайна Ополскайте (изд. „Парадокс“, превод от литовски: Милен Митев), носител на Наградата за литература на Европейския съюз 2019.
Тринайсетте разказа в сборника на литовската писателка Дайна Ополскайте често започват с наблюдавани отблизо отношения в семейството: между съпрузи, между родители и деца, между братя и сестри; понякога между близки млади приятели или любовници. Темите за предателството и дългогодишното чувство за вина са обследвани и обговорени с помощта на деликатен и изискан литературен език. Напускайки полетата на нормалността, сюжетът на разказите обикновено се измества към нещо необикновено; изникват неочаквани взаимовръзки, на читателя се предлага поглед от нова гледна точка. В мрежата от заплетени човешки взаимоотношения той придобива просветляващи измерения и хвърля нова светлина върху някои нюанси на човешкото затруднение като такова. Това се постига най-вече с гениална находчивост в самия край на историята, предоставяща възможността за тънко прозрение. Ефектът понякога се постига чрез фино разкриване на скрит нюанс в последните едно или две изречения или чрез въвеждане на мистична нишка в историята, която служи като ненатрапчив литературен похват, предоставящ нов поглед над човешките взаимоотношения.
Дайна Ополскайте (1979) завършва Литовска филология и работи като гимназиален учител по литература в родния си Вилкавишкис. През 2000 г. тя получава наградата на Съюза на писателите на Литва за своята първата книга Drožlės, през 2018 г. печели награди за литература за разкази „Антанас Вайчулайтис” и „Юргис Кунчинас”. Ополскайте е особено плодотворен автор на юношеска и младежката литература, с три романа, наисани в периода 2015-2018 г. През 2016 г. е отличена с награда за детска литература, а през 2017 г. нейният роман „Ir vienąkart, Riči“ става книга на годината в Литва. „Пирамидите на дните“ е удостоена с Наградата за литература на Европейския съюз (2019).
Книгата се издава благодарение на проекта „Литературата (с)мисъл: прелюбодеянието на факта и фикцията“.
Прочетете откъс при нас.
Из „Чудесният човек“:
Защото те винаги си мислят, че всичко е точно така, както те го мислят и виждат, само тяхното мнение е правилно и уместно. А всъщност са слепи като мухи, които накъдето им падне без да гледат летят, непрекъснато объркват посоката и се въртят като мухи без глави. Майка ми само въздиша, че тук, на това място и в тази къща – още откак сме се настанили в нея – френският ѝ маникюр трае само по два дена накръст, а нали клиентите при подписване на договори виждат първо ръцете ти и това е по-важно от всичко друго. А тя съвсем скоро ще седи с черно под ноктите – направо като селянка. Единствената утешителна мисъл за нея е тази, че в крайна сметка ще си имат собствена къща и камина и, когато се върнат от банката след поредния откачен ден, тя веднага ще я напали и ще опъне краката си в блажената топлина, в която ще се стопи всичкото напрежение. След това ще си налеят вино и ще отпиват по глътка.
Сега всичко вече изглежда съвсем просто и ясно. Не би и могло да бъде другояче. Ще се омъжа за Гвидас веднага, щом му дойде времето и стане възможно да го направим – защото и това време, така или иначе, настъпва за всекиго. На този ден ще облека дълга бяла рокля, а малките хлъзгави копчета на гърба ми ще бъдат закопчани от полусестра ми Силвия, която току-що пристигна от Лондон. Ще ѝ се разтреперят ръцете от вълнение, а аз ще усетя по гърба си влажното и студено докосване на нейните тънки пръсти. Копринено нежният повей на нейният топъл лек дъх изненадващо ще се хлъзне по кожата ми, разнасяйки болезненото усещане за кратковременността на всеки миг. Сутрешното слънце неочаквано ще ме прегърне през прозореца, а острият му ослепителен поглед внезапно ще ме прониже с кехлибарените очи на опрения в ъгъла на дивана плюшен тигър. Пепеляшка ще ме погледне със същите такива очи от прашния капак на кутията на компактдиска, който незнайно колко отдавна е паднал под гардероба, а часовникът на бюрото в моята стая с веселата мишка на напукания циферблат ще бъде най-после изхвърлен от тази къща по негово собствено желание. През целия ден ще държа в ръцете си букет от бели орхидеи и ириси, докато техният остър аромат в малката дървена църква не се смеси със силния мирис на потта на Гвидас и ме зашемети с осъзнаването на бавно разгръщащата се пред очите ми гледка. Както вече казах – всичко наистина е много просто.
Много отдавна вече баща ми е решил, че трябва да започне от дърветата. Най-напред са били нарязани и превърнати в дърва за огрев двете стари круши, защото били престарели и от тях нямало вече никаква полза. Сега като гледам – дворът очевидно оплаква защитната си преграда, увенчана в горната си част с всевиждащото око на небесата. Няма я вече високата разперена качулка, под която са протичали в безопасност ден след ден.
Треперещите и страшно опърпани стари круши изпуснаха последната си въздишка и сега си почиват в ъгъла на двора, баща ми и Гвидас пушат, подпрени на оградата, а синкавите облаци отровен дим всеки път покриват плътно очите и косите им. През нагънатите коридори на кухненските завеси виждам как Гвидас плътно стиска устни, за да го задържи колкото може по-дълго, и след това да издухва встрани гъста струя с причудливи форми, която се спуска надолу в краката му на гъсти снопчета, там се извива по буците и неусетно се изгубва в земята. Нито той, нито баща ми могат да ме видят, и аз гледам зачервените им вратове и ръцете с димящите в пръстите цигари. Кимат си и се извъртат един към друг, плюят пред себе си по земята – и несъзнателно сравнявам острата четина по лицето на баща ми с обраслата с рядък нежен пух горна устна на Гвидас; дълбоко разположените очи със сивкаво-зеленикави пръски и неговия смях – гръмогласен, извиращ дълбоко от гърдите с боботещо, напомнящо весела барабанна мелодия.
Стискайки цигарата с трепереща ръка, Гвидас се протегна, пое дълбоко въздух и потопи пръсти в рошавата си бухнала коса. На подмишниците му се виждат две големи потъмнели петна – и това ме кара да осъзная, че усещам излъчващата се от тях миризма винаги и навсякъде. Всеки път, когато Гвидас ме вози на колелото си, когато съм седнала на раменете му, докато ме пренася през преливащата канавка по пътя към училище, шляпайки с огромните си тежки ботуши. Всепоглъщащата пропаст от кал и вода алчно засмуква стъпилия му крак всеки път, и аз прегръщам Гвидас през врата с две ръце, той ме моли да се сгуша в него много плътно, а сивата му коса и големите, не много чисти уши, подскачат точно пред носа ми и аз мога да гледам всичко това, колкото ми се иска. И аз гледам и си мисля, че искам да гледам до безкрай косата му и тези уши, да усещам и вдишвам тази идваща от тялото му миризма, да слушам отново и отново този напомнящ тракането на щъркелов клюн глас. Гвидас в действителност е много добър човек.
И все пак чужд, без него би било по-добре тук – казва понякога мама на баща ми.
А пък аз не съжалявам, че го приютихме. Освен всичко друго този младеж наистина обича децата – виж го само как умее да се оправя с тях.
Обаче е такъв мекушав, направо като глина е.
Не ми е съвсем ясно какво общо има Гвидас с глината, но той изобщо не се оправя с мен, а и аз вече далеч не съм малко дете. Ще му дойде времето и ние с него наистина ще се оженим. Знам обаче, че това нещо няма да го обясня на родителите си сега.
