Прочетете откъс от „Страхливци“ от Йозеф Шкворецки (изд. „Парадокс“, превод от чешки: Васил Самоковлиев).
„Страхливци“ е първият роман на чешкия писател дисидент Йозеф Шкворецки. Написан през 1948 – 1949 г., той вижда бял свят едва десет години по-късно (1958) и предизвиква скандал, довел до изземането и унищожаването на почти целия тираж. Авторът е обвинен в омаловажаване на героизма на поборниците за установяване на комунистическата власт и изпада в немилост.
Романът ни пренася буквално в последните дни на Втората световна война, между 4 и 11 май 1945 г., във фиктивен град в Североизточна Бохемия, и представлява разказ от първо лице на доскорошния гимназист и страстен джаз саксофонист Дани Смиржицки., литературно алтер его на Шкворецки.
Дани и приятелите му се отнасят с презрение към по-старото поколение, което ръководи града и се старае да организира мирен преход от германско към съветско владичество. Младият джазмен извършва редица смели постъпки, участва в бойни действия и дори успява да взриви немски танк, но не се ръководи от благородни идеали, а от желанието да впечатли обекта на въжделенията си, Ирена. На практика главният герой в романа е малкият човек и неговата съдба сред бурите на световните катаклизми. През неговите очи авторът разглежда вечните теми като индивидуалната и общата памет, смелостта и страха, свободата на избора, толерантността.
Йозеф Шкворецки (1924–2012) е чешки писател, издател и преводач. Завършва философия и английска филология в Карловия университет и работи като редактор в „Държавно издателство за изящна литература“ и списание „Световна литература“. След смазването на „Прашката пролет“ емигрира в Канада, където заедно със съпругата си, писателката и актриса Зденка Саливарова, създава легендарното дисидентско издателство 68 Publishers и застава зад първите издания на Лудвик Вацулик, Вацлав Хавел, Бохумил Храбал и Милан Кундера. Носител на редица награди, Шкворецки е централна фигура на литературната сцена, както в родната си страна, така и в чужбина.
Книгата се издава благодарение на проекта „Литературата (с)мисъл: прелюбодеянието на факта и фикцията“.
Прочетете откъс при нас.
Петък, 4. V. 1945 г.
Седяхме в „Порт Артур“ и Бено рече:
– Революцията се отлага за неизвестно време.
– Да, бе – казах и лапнах мундщука. – По технически причини, нали? – Винаги ми е било приятно да усещам тръстиковия платък. Свирех на тенор саксофон и заради това, че ми бе приятно да го засмуча. А и не само заради това. Докогато свири, човек с удоволствие сe вслушва в неговото жужене. Зазвучава в главата му, приятно стабилно, неопределено и благородно, изобщо, благодат е да свириш на тенор саксофон. Затова и свирех на него.
Бено си свали шапката и я метна на закачалката над Хелена. Сложи куфарчето с тромпета на масата и извади оттам инструмента си.
– Да, по технически причини – рече. – Липсват ни оръжия и кураж, а и все още е пълно с немци.
– Абсолютна глупост – рече Фонда. – Абе, да се радваме, че засега всичко върви гладко.
– Да, ама не съвсем гладко – рече Бено.
– Какво искаш да кажеш?
Бено надигна вежди, пъхна мундщука в тромпета и го притисна към хабсбургските си устни. Фонда го зяпаше с полуотворена уста и чакаше. Бено наду тромпета и задвижи пръсти. Вдигна още по-високо вежди и не каза нищо. Искаше да напрегне Фонда. А Фонда е страшен кибритлия, от най-малкото кипва.
– Какво искаш да кажеш? – повтори настойчиво. – Какво не върви гладко?
Бено изсвири нагласения акорд, който прозвуча стабилно и съвсем уверено, от което пък на мен ми олекна, щото все ме човъркаше мисълта, да не би пък Бено да е изгубил форма, докато беше в концлагера. Не, не беше я
10
изгубил. Категорично не. От този един единствено акорд стана ясно, че не е.
– Вчера са я оплескали в Ходов – рече и отвъртя един от вентилите.
– Какво са оплескали?
– Един се насвяткал и издигнал чешкото знаме, народът тръгнал да обезоръжава немците. – Бено плю върху мундщука и го върна обратно.
– И к̕во? – продължи да настоява Фонда.
– Немците обаче не се оставили да ги обезоръжат.
– Има ли пострадали?
– Ами да – отвърна лаконично Бено.
– Колко?
– Май четирима.
– Ти откъде знаеш?
– Баща ми беше там сутринта с Шабата.
– И как стоят нещата там?
– Пълно спокойствие, всички се спотайват.
– Немците там ли са още?
– Да.
– По дяволите! – рече Харик. – Ти какво искаше да кажеш одеве?
– Какво одеве?
– Като каза, че революцията се отлагала?
– Ами старият Вайс днес смяташе да направи преврат, за който се бе уговорил с Ходов и Рохнице, но тъй като ония там избързаха, се отказа.
– А ти откъде знаеш това? – рече Фонда.
– Пак от баща ми. Той е член на някакъв национален комитет или нещо такова.
– Не му вярвайте – рече Хелена. – Само създава паника. Беник, иди, седни и свири!
Бено си взе тромпета и отиде да седне. Откъм кръчмарския тезгях се дотътри старият Винтър и остави пред Хелена чаша червена лимонада.11
– Извинявайте – подвикна Луцие от съседната маса. – А имате ли зелена?
– Ще се намери – рече Винтър и бавно тръгна към тезгяха. Отзад тилът му се гънеше в три ката, а панталоните под задника му висяха като торба. Напомняше ми слона,пък може да е било и слоница, дето бях видял веднъж в цирка, обикаляше около манежа и задницата ѝ висеше така унила и изпразнена както на стария Винтър. Йозеф Винтър казваше, че баща му страда от прогресивна парализа, но него го бе яд на баща му, щото не му давал пари и мърморел, че Йозеф е калпазанин и нищо не върши. Дори да е така, не съм чувал прогресивната парализа да се отразява по този начин на панталоните. Изобщо, просто така ми хрумна. Съвсем тъпа мисъл, каквато понякога може подсъзнателно да му хрумне на човек. Защото в самата си същност човек е циничен. Всеки човек. Само дето някои се правят, че не са, а други не. Вратата се отвори и в „Порт Артур“ влезе Индра Котик.
– Здравейте! – поздрави и тръгна да си вземе контрабаса, беше го скрил в спалнята на Винтрови.
– Брей, довтаса най-сетне – рече Фонда.
– Нямаше как да дойда по-рано, при нас днес стана една…, голям майтап!
– Къде при вас?
– Във фабриката.
– И к̕во? – рече Харик.
– Как к̕во?
– Какъв майтап, бе, къде!
– В Месършмитката1. Във фабриката.
– Индржишек, ти к̕во бе, днеска си бил на работа ли?
– Не, бе…
– Ей, голямо се говедо! – рече Фонда.
1 Месършмит – марка на производството на немски самолети изтребители по време на Втората световна война. – Бел. прев.12
– Ми…, к̕во да правя…
– К̕во да правиш ли, да не вършиш тъпотии – рече Харик. – Извинявай, ама с какъв акъл продължаваш да ходиш във фабриката?
На вратата на кухнята на Винтрови се появи госпожа Винтрова с контрабаса. За Индра съвсем навреме, щото конфузът край него ставаше все по-голям.
– Благодаря – рече и се скри зад контрабаса. Започна да се прави, че уж го настройва, ама тъпо от негова страна, щото всеки знаеше, че не го настройва. Пък и туй Индра изобщо го не можеше. Свиреше с нас от немай къде, щото друг контрабасист така и не си намерихме, всъщност не можехме да намерим контрабас и когато Индра си го купи, направо бяхме щастливи, че някой с контрабас поне ще стои до нас на концертите. Кофтито е, че бяхме принудени да му позволим да свири, но тихичко. Инак отказваше да ни услужи с него. Сетихме се с тебешир да драснем черти под струните, да знае къде и какво да дърпа, та поне тоновете, които изтръгваше от инструмента си да не са толкоз фалшиви, а и с времето Индра се научи да дрънка доста прилично. Дори на едно парче го оставихме да свири соло. Чуваше се най-вече плясъкът на струните, тъй енергично ги дърпаше, затова пък не се усещаха фалшивите тонове. Индра беше много горд с това си соло и го наричаше „Стилът на Хамър“, ние не му възразявахме. А и гледахме да не го ядосваме толкоз, щото баща му имаше магазин за текстил и думата му се чуваше както в кметството, така и при немците, а това можеше да е полезно за концертите ни.
– А стига, бе! – рече Харик. – Хитлер си тегли куршума, а той продължава да ходи на работа!
– Ако искаш да знаеш, тия дни във фабриката бяха доста интересни!
– Така ли? И с к̕во?
Индра това и чакаше. Сега можеше да разказва и така да разсее конфуза си. Погледнах към него и видях как 13
върти един от ключовете на контрабаса и се прави, че уж нищо, просто слуша и ей така, между другото разправя:
– В Месършмитката се разбунтуваха работниците. Спряха работа и искаха да им дигнат надницата.
– А стига, бе! – рече отново Харик. – Хитлер го няма, райхът гори, а работниците по месършмитите не ги интересува нищо друго, освен да им плащат по-добре!
– Прав си, тъй е. Шантава работа. А най-смешното е, че бунта го поде Бартошик.
– Тоя пък кой беше?
– Не се ли сещаш? Хер Бартошик от счетоводство.
– А, тоя ли? И тия глупаци са се оставили да ги поведе такъв колаборант.
– Да – рече Индра и замълча. Свърши с настройката и отвори нотите пред себе си. Всички го следяхме с поглед. От туй, което каза, се разбра, че това не е всичко. Той изчака за миг да утихнем и продължи:
– Да, оставиха се да ги поведе. Но само до канцеларията на Феник, а там ги прибраха и двамата, и ги затвориха в мазето.
– Виж ти! – възкликна Харик. – Започвам да изпитвам уважение към трудовия народ.
– Не можете да си представите каква физиономия направи Бартошик, като го арестуваха. Голям майтап!
– Случайно мога да си го представя, защото съм го виждал вече при подобна трагична грешка.
