Стела Кери преминава през труден период и въпреки усилията си, не вижда благоприятен изход. Докато една нощ тя пише писмо, което може да промени всичко… „Всички сме родени от звездите“ (изд. „Ера“) на британската писателка Роуан Колман ще разбие сърцето ви, а след това ще събере парченцата отново. Незабравима история за втория шанс, силата на думите и любовта.
Спирам пред портата, защото забелязвам, че тази вечер къщата, долепена до моята, също тъне в мрак. Има и още нещо. Съседското момче седи на прага, сгушено в горнище на анцуг, което не е достатъчна защита срещу студа. Мисля да се престоря, че не го виждам, но странно защо, момчето ми напомня за Джейк, когато се върне от дъжда – свит и треперещ. Само в такива случаи котаракът ми позволява да се суетя около него, да го увия в хавлия, да го избърша и да го гушна, за да го стопля.
Новите съседи се нанесоха наскоро. Преди две години къщата беше купена от жилищна асоциация и разделена на два апартамента. Двойката на долния етаж живее тук, откакто се помня, но в горния апартамент се мярка по някое ново лице на всеки няколко месеца и хлапето е поредното.
– Хей – казвам. – Всичко наред ли е?
Момчето не вдига глава от телефона си, който озарява лицето му с изкуствената си светлина, и миглите му хвърлят сенки върху екранчето.
– Добре ли си? – питам отново, не защото наистина искам да знам, но той изглежда уязвим, докато седи там. И е само на десет-единайсет години.
– Защо искаш да знаеш? – Гласът му е рязък и звучи нервно и ядосано. Момчето е подозрително и не го обвинявам.
– Ами, тук е тъмно и студено, а ти седиш сам на прага. Майка ти не е ли вкъщи?
– Ако беше, нямаше да стоя навън, нали?
– Не, предполагам. Скоро ли ще се върне? – Детето не изглежда да е в опасност, а аз жадувам за спагети, затоплени в микровълновата фурна, и бира, но имам чувството, че не мога да го пренебрегна ей-така. Татко никога не би го пренебрегнал, а той е критерият, към който се стремя.
– Забравих ключовете си – равнодушно казва хлапето, но неволно потреперва.
– Откога си тук? Минава седем. Училището сигурно е свършило отдавна.
– Не знам. От два часа. Вкочаних се от студ. – Изразът прозвучава някак комично с пискливия му детски глас.
– Обади ли се на майка си?
– Да, но тя работи на смени и ако си дойде у дома, няма да ѝ платят. Трябва да ходи всеки ден, за да запази работата си, иначе ще я дадат на следващия човек. Затова ѝ казах, че няма проблем. Казах ѝ, че ще отида при някой приятел, но не видях никого наоколо. Когато тя се върне, ще ѝ кажа, че съм бил тук само една-две минути.
– За да не се тревожи ли? – питам, трогнат от загрижеността за майка му.
– Ти да не си някакъв извратеняк? – Момчето изведнъж ме поглежда подозрително, сякаш току-що си е спомнило, че не трябва да говори с непознати.
– Не… Аз съм твоят съсед. Живея тук, съседната врата – отговарям и размахвам ключовете на жилището си.
– Това не означава, че не си извратеняк – заявява момчето и става, изведнъж в отбранителна позиция. – Извратеняците са навсякъде. Дори изглеждат нормални. Ти носиш папийонка. Извратеняците носят папийонки.
– Аз… – Ръката ми неволно се повдига към врата и покровителствено закрива дразнещия артикул. – Аз съм професор по история. Папийонката ми изразява ирония.
– Не – язвително отговаря момчето. – Ако не беше професор, тогава щеше да е иронично, но пак може да си извратеняк.
– Не съм извратеняк. – Чувствам се нелепо. – Не съм. Аз съм Хю. – Протягам ръка и после осъзнавам колко нелепо е да го поканя да стане и да дойде при мен, за да стисне ръката ми, напускайки убежището си на прага на дома си, затова отново пъхам ръка в джоба си. – Тревожа се, че седиш там и мръзнеш. Мога да ти направя чаша кафе, ако искаш, и да ти я донеса.
– Кафе? Та аз съм само на десет! – възмущава се момчето от предложението и аз не
мога да сдържа усмивката си.
– А горещ шоколад? Мисля, че ми е останал малко от онова момиче… жената, пълнолетната, с която се срещах.
Хлапето, изглежда, обмисля предложението, когато ни прекъсват.
Научете повече за „Всички сме родени от звездите“ на сайта на издателство „Ера“.
