Предлагаме ви откъс от книгата „Жътвата на Хронос“ от Мойца Кумердей (изд. „Парадокс“, преводач: Георги Стойчев).
„Жътвата на Хронос“ пренася читателя в 16 в. в земите на Вътрешна Австрия (по-конкретно – днешна Словения), област, измъчвана от постоянни междуособици и борба за надмощие между местната протестантска аристокрация и властващата католическа Хабсбургска династия – а най-очевидна жертва на зараждащата се Контрареформация е обикновеният народ.
Многопластов и полифоничен, романът рисува пъстър портрет на Ренесанса, пропит от хуманистични опити за възкресяване на античността чрез изкуството, нови научни открития и оживени философски и богословски дебати. Това е време на интриги, взаимни обвинения в ерес, политически машинации и изгаряния на кладата, епоха, родила палачи и жертви в името на Бог, на суверена или на общото благо, и необикновени личности, осмеляващи се да се противопоставят на господстващите порядки и да вярват, че светът може да бъде променен към по-добро.
Написан на богат, на моменти умишлено архаичен, но винаги забавно съвременен език, изтъкан с хумор, „Жътвата на Хронос“ тематизира суеверието, погрешните убеждения и избирателната памет, иманентни за човечеството и до днес, както и изконните въпроси за Бог, битието и небитието.
Мойца Кумердей (1964) е словенска писателка, доктор по философия, а също и критик в различни сфери на изкуството, сред които танц, пърформанс и интермедиални изкуства. „Жътвата на Хронос“ е вторият ѝ роман (и общо четвъртата ѝ издадена книга) и е отличен с наградата на словенската критика „Критишко сито“ за книга на годината и наградата „Прешерн“ за най-високо постижение в сферата на изкуството на Словения за 2017 г.
Книгата се издава благодарение на проекта „Литературата (с)мисъл: прелюбодеянието на факта и фикцията“.
Прочетете откъс при нас.
Автор: Мойца Кумердей (Словения)
Заглавие: „Жътвата на Хронос“
Превод: Георги Стойчев
След като една вечер казах „Отче наш“, „Аве Мария“ и „Свети ангел пазител“, докато слушах дишането на братчето и сестричката, които спяха до мене, постепенно се унесох, но ненадейно се събудих. Отворих очи и погледнах през прозореца към луната, която имаше странен червеникав цвят и беше толкова огромна, сякаш искаше да влезе в стаята. Дори това беше достатъчно страшно. После съвсем се вледених от страх, когато в светлината на месечината прелетя сянка и я затъмни цялата. Само миг след това над мен стоеше старица, която протягаше кривите си пръсти и се хилеше през щърбите си зъби. Косата ѝ беше цялата рошава, тя продължаваше да се кикоти и простираше ръце към мене. Аз се дърпах, дърпах, но старицата стоеше до дюшека и пристъпяше от крак на крак, с метла между краката. Понечих да извикам, но не можах да издам и звук. После тя хвана метлата в ръце, ей тъй – показа момичето. – Ей тъй – момичето продължи по-уверено да върти невидимата дръжка между краката си. – Дъртата въртеше дръжката нагоре–надолу и напред–назад, напред, после назад… Уф, толкова беше гнусно, че закрих лице с длани и си оставих пролука само колкото да виждам какво прави. Бабичката продължи да върти и да върти, докато от дръжката потече нещо, все едно беше намазана с гореща свинска мас. След това ме хвана, ръгна дръжката на метлата между бедрата ми и с едната ръка ме заклещи така, че не можех да мръдна, камо ли да се изтръгна от хватката ѝ, а с другата ръка стисна мазната лепкава дръжка и полетя през затворения прозорец покрай иконата на Дева Мария, която от срам наведе очи. „Помогни ми, Мария, помогни ми“ – изплаках аз, но Девата още по-здраво сключи ръце и пророни една сълза. Така разбрах – Мария не можеше да ми помогне, само Бог можеше да ми помогне. А Божията помощ щеше да ми е нужна, защото там, където отивах на тази метла, в тази тъмна нощ, сигурно щеше да се случи нещо пъклено. И така стана!
Отидохме на една планина, ей на оная – показа момичето през прозореца към един недалечен хълм, там горе има поляна, от която се вижда цялата долина, също и нашата къща, и полето, има и един студен поток, който тече там. Там на поляната, малко встрани от потока, от въздуха видях хора, които не познавах. Мъже и жени, вгледани в небето, като че ли точно нас чакаха. Ох, ужас, всички бяха голи, чисто голи, всички протягаха ръце към нас. Когато се спуснахме на земята, се започна. Без ред, един през друг, както в нашия обор, даже по-зле, започнаха да вършат неща, каквито и животните не вършат, а мене ме сложиха в средата, където имаше един странен олтар, покрит с мечешки кожи. Може пък да бяха овчи, вече не помня добре, защото цялата треперех от страх, и малко ми се виеше свят от пътуването на метлата.
Там ме съблякоха и насила сипаха в устата ми нещо отвратително, повалиха ме по гръб на смрадливите кожи, и изведнъж всичко наоколо светна в червено. Земята се разтвори и от нея изскочи някой, който имаше на главата си големи рога, а на задника си опашка, която махаше наляво и надясно като куче, а от устата му капеше една такава мръсна слуз. Уплаших се много, толкова лошо ми се пишеше, че по-лошо не можеше да бъде. Рогатият застана над мене и започна да тъпче с копита – ей така, ей така – протегна ръце към баща си, докато разказваше и удари юмруците си един в друг, – после отвори широко уста, от която излизаше дълъг парещ език и така ме облиза по голата кожа, че чак ме изгори. След това доведоха един мъж, а дяволът го бутна върху мене, и ооох, стана каквото стана, при това нямаше край. Така, насила хвърлена в грях, ми се прииска да умра в това преддверие на ада, дори и без да се изповядам. Тогава изведнъж чуден син лъч проряза червената светлина, всичко наоколо се раззелени и остана само небесната синева. Силен вятър отвя всички онези злодеи и тела, земята погълна рогатия така, както го беше избълвала. Останах сама на поляната сред небесната светлина, и изведнъж долетя огромна бяла птица и закръжи над мене, и гука ли гука. – Птицо, птицо, коя си? – питам аз, а тя кацна точно до мен, нежно ме погали с крило и каза: Аз съм Светият Дух, скъпа моя грешнице не по своя вина. Какво стана след това не знам, чак сутринта се събудих на сламеника, и странно, без нито едно ухапване от бълхи.
Бащата от известно време нямаше никакви инструменти и оръжия под ръка, освен една почти празна чутура от джиброва ракия. Когато момичето приключи разказа си, хвана с дясната ръка един камшик, а с лявата надигна и изпразни чутурата, замахна към дъщеря си и започна да я налага с нея. Тя тихо хлипаше и чакаше всичко да отмине. Тогава видя майка си, коленичила под образа на Мария в ъгъла на стаята и усилено мърдаща устни. Когато бащата, поклащайки се, приключи с боя – алкохолът му пречеше да пази равновесие и дъщеря му успя на няколко пъти да се отскубне от ударите – започна да крещи:
Сега се махай от очите ми, и още веднъж премисли историята си. Името, името искам… Името да ми кажеш! А ако още веднъж започнеш да ми разправяш тия врели-некипели, да знаеш, че така ще те измлатя, че ще те пратя на небето при твоя Свети Дух!
