В рубриката „Издателски проект“ ви разказваме за дръзките, различни, необичайни книги и поредици, които излизат на българския книжен пазар. Разговаряме с Невена Дишлиева-Кръстева за книгата „Бащите не си отиват“, на която „Аз чета“ е медиен партньор. Книгата събира 24 лични истории, спомени, разкази за начините, по които покойните бащи остават с децата си. Отворените от тях празноти са място за размисъл за едни, убежище за други, за трети – обида. Като говорят за баща си, едни говорят за приятел, други за ангел, трети за странник, четвърти за себе си. Едни са осиротели твърде рано, за други – “няма изчисления, които да накарат смъртта на любим човек да изглежда навременна”. Едни бащи са герои на публиката, други са “от онези герои, за които малцина си спомнят и за които няма да бъде написана книга”.
Как се роди идеята за „Бащите не си отиват“?
Говоренето за баща ми винаги ме е изпълвало с една неописуема сладост, сякаш нещо топло се процежда в теб и ти става хубаво. С неговата смърт приключи етапът на безметежно щастие в моя живот. С годините сякаш инстинктивно взех да разпознавам хора със силна привързаност към бащите си. С повечето от авторите в тази книга сме си говорили неведнъж за татковците или съм ставала непряк свидетел на болката от раздялата, облечена в думи.
Една от предишните книги на ICU, „Куфарът на брат ми“, завършва с историята за емиграцията на собствения ми брат, която всъщност разказва за раздялата с нашия баща. Не бях осъзнала, че татко е в сърцевината на този текст, докато Екатерина Петрова, също автор в „Куфара“, не ми написа един имейл с въпроса: „Защо не направиш книга за бащите“?, придружен от линк към сайт със събрани истории за бащи. Случи се малко след като самата Екатерина загуби баща си при автомобилна катастрофа. Отначало ми прозвуча стряскащо – самата идея за разголване до такава степен, за толкова съкровено споделяне. Но постепенно свикнах с мисълта, че „Куфарът“ е бил подготовка за „Бащите не си отиват“.
Така последната история в „Куфарът“ даде началото на следващата книга. Последната капка на колебанията ми се изтърколи, когато прочетох текст на Манол Пейков, написан от него в последните дни на терминално болния му баща – един от двата текста в сборника, който не е специално създаден за него. Завършваше така: „Бащите никога не си отиват. Отиват си синовете, за да станат нечии бащи“. Видях заглавието на бъдещата книга и запретнах ръкави. А историите за бащи започнаха да се трупат.
Кое беше най-голямото предизвикателство при координирането на този проект?
Многото хора, всеки със своите ангажименти. Определих доста дълъг срок за написването на историите – повече от 3 месеца. Но когато те изтекоха, се оказа, че голяма част от авторите имат нужда от още време, че всеки си е казвал, не сега, искам спокойствие и време, за да го напиша. За всички беше изключително трудно и не мога да изкажа благодарността си за това, че се съгласиха. Имаме различни травми и болки и споделянето им означава повторно преживяване на всичко.
Огромното предизвикателство се състоеше в това да напомням деликатно и редовно, да вдъхвам кураж, да подканвам да си говорим по темата, за да ги предразположа да пишат, да им помагам да не се откажат. Във вече готовите разкази на няколко места ще видите колко близо до отказването са били някои от авторите… особено трима. Благодарна съм, че преодоляха себе си. Съзнавам колко е трудно това споделяне.
Не на последно място усетих като предизвикателство справянето с многото предложения кого да поканя. Когато проектът напредна, приятели започнаха да ми предлагат свои приятели… завъртя се като снежна топка – сякаш се задаваше лавина от истории за бащи. За мен беше важно да усетя лична връзка с всеки от участниците в проекта – трудно се формулират критерии в случая, но съм убедена, че тази обща наша история, разказана на 24 гласа, е точно такава, каквато бих искала да видя историята на бащите ни. Има удивително „спяване“ помежду ни.
С „Куфарът на брат ми“, а сега и с „Бащите не си отиват“, издателство ICU създава една устойчива политика на събиране и съхраняване на истории. Ще продължите ли тази издателска линия?
Да. Намирам много сила в този жанр, който стои на ръба между художественото и документалното. Преди края на годината се надявам да излезе в книжно тяло една история, разказана от гледната точка на майка, преживяла неща, до които не пожелавам на никого да се е докосвал. Не мога да разкрия повече, защото проектът е още в зародиш, но най-вероятно това ще е третият опит за съхраняване на силна лична история. За мен смисълът на споделянето е не да стряска, а да свързва.
