Сара Адисън Алън е от онези писатели, които създават убежище с романите си. Всяка нейна книга те отвежда в нова стая от комфортния дом на въображението й – мебелите, обстановката и предназначението на стаите са различни, но пристъпиш ли прага им, мигом те изпълва топъл уют. Мекото преоткриване на нещо познато, което те кара да се чувстваш щастлив и удовлетворен, и ароматната южняшка магия са превърнали Сара Адисън Алън в един от любимите ми автори, към които с удоволствие се връщам.
„Изгубеното езеро“ също е посветена на завръщането. След смъртта на съпруга й, главната героиня Кейт изпада в едногодишна летаргия, която приключва рязко една сутрин с осъзнаването, че новото начало ще й бъде наложено насила, независимо дали е готова за него, или не. Снаха й Крикет, властна дама с политически амбиции, иска да изземе скръбта й за собствените си цели и да превърне дъщеричката й Девън в млада благовъзпитана дама.
Девън обаче е чудновато дете с богато въображение, което е трудно да опаковаш в училищна униформа. Смелостта на момиченцето подтиква Кейт да прочисти сърцето си. Така нужната утеха ще й предложи „Изгубеното езеро“ – почивна база с бунгала, приютяващ от години отхвърлени, самотни и необикновени гости. Гости като нямата французойка Лизет, добросърдечната Булахдин, изкусителната разбивачка на семейства Селма, мълчаливият саможивец Джак и… един алигатор, любител на гатанките.
Комплексът е отроче на лелята на Кейт, Аби – благородна жена, която е посветила живота си на грижата за 
околните. „Изгубеното езеро“ обаче е далеч от някогашната си слава. Бунгалата са запустели и занемарени, гостите си отиват и повече не се връщат… Може би е дошъл моментът Аби да се раздели с всичко това и също да си отиде. Или не?
Петият роман на Сара Адисън Алън е също толкова нежен, красив и жизнерадостен като предишните й творби. Всеки от героите й е особен образ със своя лична драма и още по-характерна малка лудост, чиито корени проследяваме далеч в миналото им – персонажи, към които е изключително лесно да се привържеш.
Авторката е наблегнала много силно на темата за семейството, най-вече за онези тежки моменти, в които ни се налага да се разделим с някой близък, понякога с много тъга, друг път по собствена воля. Тук витаят още духовете на отминалото детство, на изгубените любови и на стаените тъги. Рани, които „Изгубеното езеро“ цери с опияняващо безвремие.
Убедена съм, че който е запознат с предишните романи на Сара Адисън Алън, няма да има нужда от допълнително убеждаване, за да посегне и към най-новата й творба. Ако ли пък още не сте имали възможността да се запознаете с тази прекрасна авторка, „Изгубеното езеро“ е подходящо начало. Пък и с какво по-хубаво от южняшка романтика да изпратим бавно отиващата си зимна меланхолия?
