По някое време миналата година забелязах, че имам проблеми с четенето. Това си е проблем независимо от професията, но за мен е още по-тежко. Откакто научих буквите, винаги съм бил заобиколен от камари с книги.
Изчетох си времето в лагерите, в училище, изчетох си нощите и уикендите. Когато отидохме с приятелката ми да обикаляме Европа с раници, ми се наложи да си купя куфар, за да побера всичките книги, които купих по пътя. За нея най-свидният момент от това пътуване беше посещението на галерията „Уфици“, за мен – случайното откритие на малката книжарска сергия в Лондон, която навремето била на шотландския писател Александър Троки. След като 4 години по-късно се оженихме, прекарахме част от медения ни месец в Долартън, Британска Колумбия – на плажа, където авторът на „Под вулкана“ Малкълм Лоури е живял повече от десетилетие с жена си Марджъри в една скуотърска барака.
През 1967 г. Франк Конрой описва в мемоара „Спиране на времето“ посвещението си в четенето така: „Лежах на леглото… и поглъщах книжле след книжле до 2-3 през нощта… Истинският свят се разтваряше и се отнасях във фантазии, живеех хиляди животи, един от друг по-могъщи, по-достъпни и по-реални от моя собствен“. Познавам това момче. Това бях аз. И винаги съм четял по същия начин, въпреки че тези дни ме обзема чувството, че със своята интимност, с вниманието, което изискват, книгите не са средство за оттегляне от света, а за неговото разбиране.
И така, какво се случи? Не е липса на желание, а по-скоро на воля. Или не точно воля, а фокус: умението да спра мозъка си достатъчно дълго, за да се преселя в нечий друг свят и да позволя на някой друг да насели моя живот. Четенето е акт на съзерцание, може би единственият, в който си позволяваме да съединим съзнанието си с това на друго човешко същество. Притежаваме книгите, които четем, придаваме живот на очакващата неподвижност на техния език, но и те ни притежават, изпълват ни с мисли и наблюдения и настояват да ги направим част от себе си. За това пише и Конрой в своя разказ за съзряването – за начина, по който книгите разширяват кръгозора ни чрез достъпа до чужди преживявания. За да проработи това обаче, е необходима особена тишина и способност да филтрираме шума.
Това състояние е все по-невъзможно в нашата обрасла в мрежи култура, в която всеки слух и баналност се обнародват в блогове и туитъри. Днес сякаш търсим не съзерцание, а някакво специфично разсейване, маскирано като осведоменост. Защо? Заради илюзията, че просветлението зависи от скоростта, че е по-важно да реагираш, вместо да мислиш, че живеем в култура, в която към всяка частица време има закачено по нещо.
В това се състои моят проблем с четенето, защото книгите настояват да заемем противоположната позиция – да се потопим, да поспрем. Оказа се, че съм твърде податлив на суматохата на нашата култура – на врявата и безумството, които не значат нищо. В продължение на много години четях основно нощем – 2-3 часа всяка вечер, щом жена ми и децата си легнат. Тези дни обаче – след часове в четене на имейли, телефонни разговори и преследване на новини през безброй сайтове, ми е много трудно да се укротя. Взимам някоя книга, прочитам един абзац; после се разсейвам и ставам да си проверя мейла, отнасям се в интернет, разхождам се от стая в стая, преди да се върна към страницата. Или пък искам да направя всичките тези неща, но не ги правя. Налагам си да седя мирно и да чета каквото чета до неизбежния момент, в който се оставям на течението. В крайна сметка винаги стигам дотам, макар че има вечери, в които ми отнема 20 страници да се успокоя. Това, с което се боря, е обсадата на шума, чувството, че някъде там има нещо, което заслужава моето внимание, въпреки че става дума за серия от фрагменти, които само наслагват още върху тревогите на епохата.
И все пак време има, стига да го искаме. Съзерцанието е не просто възможно, а необходимо, особено в светлината на цялата тази преумора. В колекцията си есета „Зимното слънце“ Фани Хоу цитира Симон Вайл: „Човек трябва да вярва в реалността на времето. В противен случай просто сънува“. Точно в това е въпросът, защото без време губим усещането за последователност. Живеем във времето, разбираме себе си в неговия контекст, но в нашата култура времето се разпада на едно вечно сега. Как да спрем, когато трябва да узнаем всичко на мига?
Как да разсъждаваме, когато трябва моментално да отговорим? Как да се потопим в нещо – идея, емоция, решение, след като не си позволяваме вече пространство за размишление?
Точно оттук започва истинското четене – то има нужда от това пространство, защото като ни притегля от настоящето, ни връща времето. Съществува сегашното време на четенето, но също и хронологията на разказа, както и на героите и автора, а всички те имат своя собствена връзка с времето. Съществува непроменливостта на текста, който е един и същ, независимо дали е писан вчера, или преди 1000 години. Св. Августин е написал своите „Изповеди“ през 397 г. след Христа, но когато описва своя духовен катаклизъм, опитите си да открие смисъл пред лицето на мимолетното съществуване, силата на неговия копнеж заличава годините. „Не се чувствам жив, ако не съм нащрек, – пише Чарлз Боудън в новата си книга „Някои от мъртвите още дишат“ – а не мога да съм нащрек, ако не съм отвъд точката, до която имам контрол.“ Това предлага четенето – начин за затъмняване на границите, отдаване на контрола.
И в това е парадоксът, защото като се отказваме от контрола, ние някак си го получаваме. Вниманието е обектив, през който се вглеждаме не само в идентичността, но и в желанието. Кои искаме да бъдем и как го постигаме в свят на безкрайни възможности и развлечения? Това са елементарни въпроси и за мен те се връщат към четенето, към концентрацията, която то изисква. Когато бях дете – може би на 12 или 13 г., баба ми се вбесяваше, щом ме видеше да чета книга на семейни тържества. Тогава нямах красноречие да споря с нея, че светът между кориците е много по-неустоим от другия, че чета едновременно за да избягам и за да бъда въвлечен. Всичките тези години по-късно намирам себе си в сходна позиция, в която четенето се е превърнало в акт на медитация, с всичката трудност и финес на медитацията. Сядам. Опитвам се да направя място на тишината. По-трудно е от преди, но все пак – продължавам да чета.
*Публикация на литературния журналист от LA Times Дейвид Ълин, преведен и публикуван в днешния брой на в. Сега.
