„Изкушението на колекционерката” (изд. „Летера”) на Елена Александрова е предизвикателно заглавие. Настройва те на вълна „тук се крият тайни”. Тази нагласа прави разочарованието на финала на книгата тъжно. Това е нова книга на авторката, след като първата й „Диви теменужки” е определена като антиутопичен роман, излиза през 1992 г., а през 2009 г. става популярна във Франция. Анотацията на четвърта корица твърди, че „Изкушението на колекционерката” е колоритна картина на времето, в което живеем сега.
Действието се развива на особен Остров (изписан с главна буква като самостоятелен персонаж и отчетлива метафора), на който са приютени богати, известни и успели хора – поне така ги определя обществото, защото имат власт, пари, слава. Примамливите неща. Двигателят на сюжета е главната героиня Сузи – прагматична красива жена, с апетити към привлекателен, успял архитект – Мишо. С него и яхтата му пристигат на Острова. Началото на романа загатва за любовна авантюра и блаженство, но в картинката се оказва намесена съпругата на архитекта, която незнайно как живее в Къщата му. Пред читателя се зарежда любовен триъгълник, само рамкиран и недокрай изяснен в неловките разговори между тримата. Съперничеството между жените почти не е развито, тук-там от описанията трябва да се досещаш и да си въобразяваш.
Островът е описан като живо същество, със свой характер. В стила на Борис Виан от „Пяната на дните” има декларативни опити и Къщата да е персонифицирана, но нищо не е цялостно и убедително разгърнато. В развитието на тази по-скоро новела с неочакван край, отколкото роман със своя логика, преминават различни герои. През тях е опитът да се покажат, да излязат наяве съвременните лица на българската действителност. Само опит. Неоправдани реплики, недомлъвки, измислени разговори. Пълнокръвието на героите отсъства. Изобилства от щрихи и необосновани за действието и сюжета герои. Мистичната реалност, или познатият ни от Маркес магически реализъм, за които има претенция книгата на Елена Александрова, не получават сцепление в хода на развиване на сюжета. Определени неща се случват незнайно защо, като например убиец-контейнер на плажа. Хлабави композиционни връзки, които оставиха в мен недоумение. От прагматични разговори в лежерността на любовния триъгълник, в другата част на Острова попадаш на говорещ котарак. Материалната Сузи дори не се учудва.
Не успях да почувствам нито мрачните дебри на Къщата и притегателната й сила за Сузи, нито на обитателите на Острова, нито на онези извън Острова. Напрежението изглежда само наужким. Ако целта на художествената интерпретация на настоящия ни свят е да се провокира сблъсък, да се видят различията, да се постигне изобличение или разобличение на световете, то е останало само една претенция. Колоритен е само стилът на авторката, с натрупващи се описания от класически вид на външния изглед на заобикалящия свят, не и на образите.
„Изкушението на колекционерката” е книга, която ме озадачи. Чете се леко, с дистанция, без напрежение и озарение, без прозрения. Бързах да стигна края, за да видя как Александрова ще разплете неоправданото поведение на героите.
Сузи бяга от Острова.
Аз също. Без изкушения.
Може ли да има изобщо коментар?
Преди време открих в литературните ни издания брилянтните разкази, новели и романа „Диви теменужки “ на писателката Елена Александрова. Новият и роман „Изкушението на колекционерката“ също ми достави огромно удоволствие.
Чудесният, лек и изящен стил на повествованието неусетно ни показва като на огледало фалша, лицемерието и цинизма на „елита“ на обществото, живеещо на Острова – условно понятие, към който повечето от нас се стремят.
Това е литература за хора, надхвърли нивото на буквара или поне не на ниво примат. Затова бях учуден от писанието на г-жа Петрана Петрова, която прави много първосигнален анализ на романа на г-жа Александрова.
Ако г-жа Петрова изобщо е прочела книгата, би трябвало да знае, че Жана е във вилата защото е съпруга на нейния собственик – арх. Делиев. Че схватката между двете жени на пръв поглед някак приглушена, е част от перверзните игри на двамата съпрузи, често пъти с лош край за третия, но винаги добър за тях двамата. Че след всичко, което ни се поднася в ежедневието, най-малкото нещо, което може да изненада Сузи е един говорещ котарак. А и подобен похват не е нещо ново и невиждано.
Добрата литература не е само в едно измерение, нейната цел е да накара да мислим ние – читателите. Г-жа Петрова изглежда умна жена и не искам да мисля, че трябва мнооого да и се обяснява, все пак не е в отделенията. Затова смятам, че нейният прочит на романа не е първосигнален. Тя, милата, просто изпълнява поръчка. Кой ли е разпознал оголения си огледален образ в тази невероятна галерия от типажи в романа? Чие ли гигантско его се е сринало? Да, оказва се, че царят наистина е гол.
Няма нищо по-тъжно и пагубно от продажността на наемните псевдо-интелектуалци.
Очевидно авторката напълно е успяла в своето послание да накара мнозина от така наречените „vip“ персони да се преоткрият в някои от измислените герои и макар и смътно да почувстват степента на своята вина за състоянието на нещата у нас.