Радва ме изборът на издателство „Colibri“ да добави още една творба към иначе оскъдната библиография на Джон Банвил на български език. Носител на наградата Букър за 2005 г. (за романа “Морето”), той е майстор на изящната задълбочена проза, в чийто съзерцателно-философски пласт се крие сгъстена вътрешна динамика. Стилът му не е благосклонен към “мързеливите” читатели – изисква известно усилие, за да се потопиш в неговия свят, да разплетеш фината мрежа от скрити загадки и подводни течения.
В “Недосегаемия” Банвил се обръща към благодатната и многократно експлоатирана шпионска тематика. За вдъхновение на писателя е послужила историческата фигура на сър Антъни Блънт – уважаван професор по изкуство, специалист по творчеството на френския художник Никола Пусен, куратор на кралската колекция, който води двойнствен живот като шпионин на Кремъл между 1930-1960 г. През 1979 г. е изобличен публично в Парламента като четвъртия от “шпионите на Кеймбридж”, впоследствие му е отнето рицарското звание.
Замислен като roman à clef (“роман с ключ”), “Недосегаемият” виртуозно оплита реалните факти и личности с художествената измислица и смело поема риска да си навлече обвинения за неточности или погрешна интерпретация на толкова съвременни спрямо момента на написването на романа събития.
В интересния си материал за The Guardian авторът споделя колебанията относно това доколко достоверно да обрисува близкия кръг около героя си и до каква степен може да си позволи да измени/обогати образа му с художествени препратки. Като резултат от взетите решения (които Банвил оприличава на чувството за “тайно присъствие на ангел зад гърба ми”) се е получило едно изтънчено четиво, а търсенето на паралели с действителността със сигурност е увеличило насладата на читателите, запознати с конкретната история.
Независимо от интригуващите предпоставки обаче, любителите на класически шпионски трилъри по-вероятно ще останат разочаровани. Разказът от първо лице (нещо типично за романите на Банвил) тече бавно, лъкатуши между миналото и настоящето, поспира тук-там, премълчава някои неща, към други пък се връща многократно. Виктор Маскел умишлено принизява ролята си на таен агент, като представя дейността си като рутинна, незначителна, вместена измежду другото в живота му на специалист по изкуствата. С впечатляваща самоирония той се представя по-скоро като един антигерой, който обаче не пропуска да спомене небрежно за редките и кратки мигове на мимолетна слава.
Отново водеща е темата за идентичността, нейната крехка и изплъзваща се същност. Отговорът на въпроса „Защо го направих?“ не може да е еднозначен и предполага голяма доза съучастие от страна на читателя като интерпретатор. Разказвачът сравнява споделянето на спомените си с процеса на реставрация на картина.
Ще свалям пласт по пласт мръсотия – боя с цвят на карамел и спечени сажди, останали след един живот на криене и преструвки, – докато стигна до самото нещо и разбера същността му. Моята душа. Моят аз.
Въпреки тази декларация, неговият разказ не предполага доверие, а откровено разиграва различни версии, между които читателят е свободен да избира. Не без наслада той обръща живота си с хастара навън и онова, което е било определящо за социалния му имидж, минава на втори план.
Джон Банвил (изображение: El Fanzine)
Уважаваният преподавател от Кеймбридж споделя със сладострастие тайните на нощния си живот и разюзданите похождения на новооткритата си хомосексуалност. Изследването на границите на личната свобода носи неизбежния ореол на известна романтика – мъжките приятелства, безкрайните купони, примамливият привкус на опасността. И тук някъде се намества догадката, че цялата тази шпионска афера не е породена от идеологически или меркантилни мотиви, а е някаква форма на младежки интелектуален бунт, наивна надежда за промяна на обществото чрез подкопаване на самите му устои. Това дава едно възможно обяснение на привлекателността на комунизма за мнозина интелектуалци на Запад и полага важен исторически пласт в романа.
Финалът изненадва, както винаги. Навързва нишките по неочакван начин и същевременно оставя многоточия за размисъл до степен, че ти се иска да се върнеш отново в началото и да го прочетеш повторно, този път през призмата на края. Към цялото удоволствие трябва да прибавя майсторския превод на Иглика Василева, който предава красивия ритъм на романа, стегнатото дишане на фразата и нейните мигове на безвремие, когато до поемането на следващия дъх сякаш има цяла вечност.
Прочетете още за романите на Джон Банвил: „Ancient Light“ и „Думата на обвиняемия“ .
