Йосип Ости е един от най-големите живи поети на Балканите. Той е човек със смесени корени и творец с дълбока балканска душа. На български език са преведени стихосбирките „Сараевска книга на мъртвите“ (в превод на Ганчо Савов, изд. „Балкани“, 2003 г.), „Къща от език“ (в превод на Людмила Миндова, изд. „Алтера“, 2009 г.) и „Ябълката на Сезан“ (в превод на Людмила Миндова, изд. „Панорама“, 2012 г.).
Последните две стихосбирки са с корици на художника Капка Кънева. „При публикуването на „Къща от език“ Капка ми подари макета на корицата – къща, сглобена от 232-а страница от книгата. Ако се вгледате, можете да прочетете стиховете. Още я пазя“, разказа поетът.
Десислава Микова разговаря с Йосип Ости на Литературния фествал в София.
Роден сте в Сараево – едно от най-колоритните места на света.
Човек, разбира се обича най-много родното си място, макар да не го е избирал. Аз обаче, и да можех да избирам сега, въпреки всичко, въпреки трагедията и войната в Босна и Херцеговина, отново бих избрал Сараево за свой роден град. Там от раждането си се запознах с четири и дори повече култури, езици и обичаи – нещо, което не би ми се случило, ако се бях родил някъде другаде.
Освен това сте роден от смесен брак, носите много култури в себе си.
Майка ми е хърватка от фамилията Мещрович, от която е известният скулптор Иван Мещрович, а от страна на баща ми фамилията ми е италианска, но предците ми словенци дошли в Северна Италия след едно земетресение в Босна. Така че аз по фамилия съм италианец, а собственото ми име е хърватско-словенско.
При нас обаче е много важен произходът по майчина линия. По тези земи, където са минавали много войски, никога не се е знаело кой може да е баща ти, но се знае коя е майка ти. Това в рамките на шегата. Освен това и баща ми, и дядо ми, които носят едно и също име – Нарцис, имат във вените си и полска кръв, така че тук се намесва и полският произход. А в Босна, освен хървати и мюсюлмани, има и много голям брой евреи – това са сефарадски евреи, изгонени от Испания през XV век, но моите предци са полски евреи. Така че във вените ми тече много смесена кръв, коeто и предопредели тази моя разноликост. Смятам това за голямо богатство.
Как Ви беляза всичко това като човек и като писател?
Когато историята прави така, че майка ти остава в обсаденото Сараево, за да преживее още една война, след като е преживяла Втората световна война; по нея стрелят твоите приятели и то приятели-писатели, като например Радован Караджич – това не е нещо, което се случва във всеки град.
Ако вземем за пример Троя – идват спартанците, обсаждат Троя, след 15 години, когато Одисей измисля дървения кон, влизат в Троя, разграбват и унищожават всичко, тръгват си, а троянците остават без врагове. Германците окупират Ленинград за 4 години, не са влезли в града, но жителите му остават без врагове. А Сараево има друга, много странна съдба. Градът е окупиран от тези, които са го напуснали и дори половината ти колеги-писатели, хора, с които предишния ден си седял на една маса в кръчмата, на другия ден стрелят по другите хора от тази маса, които са останали в града. В това се крие мащабът на тази трагедия, не защото са стреляли по майка ми.
На мен обаче ми се случи друго – както често се случва в живота, любовта реши да ме спаси и аз заминах по-рано, 4 години преди обсадата на Сараево. Отидох в Любляна със своята втора съпруга.
Преживявате обсадата на Сараево в Словения, но тя е сред основните теми в поезията Ви.
Преди да отговоря, трябва да отбележа, че винаги съм писал любовна поезия и тя е била моят отговор и на войната, и на трагедията в Сараево. Всъщност самата „Сараевска книга на мъртвите“ е книга с любовна поезия. Разбира се, по-различна любовна поезия, но това е книга, която говори за любовта към родния ми град, към майка ми, към приятелите ми в обсадения град, дори към котката ми в Сараево. Така че в един по-широк смисъл не съм прекъсвал връзката с любовната поезия, просто пишех други неща. Единствено избягвам да чета стихове от „Сараевска книга на мъртвите“, за да не изглежда, че злоупотребявам с една трагедия. По-скоро чета друга любовна поезия.
В едно есе пишете, че изкуството ще спаси Сараево. Така ли стана и може ли изкуството да спаси и човечеството?
Разбира се, че да, но в един метафоричен смисъл. Без следата от тази трагедия в литературата, тя би била забравена по-бързо и вероятно по-бързо щеше да се стигне до следваща подобна трагедия в света. Дотолкова смятам, че изкуството може да спаси света, не в някакъв абсолютен смисъл. Иначе едва ли има спасение, аз самият никога не съм вярвал, че ще преживея дори една война, а вижте какво стана.
Веднага след края на войната – още 1996 г. възраждате Сараевските дни на поезията. Защо поезията е така необходима след такава трагедия?
Преди войната в продължение на 12 години бях организатор на Сараевските дни на поезията. За да не се прекъсва традицията, по време на конфликта организирах такъв фестивал в Любляна. Така още през декември 1995 г. се състоя първото издание след войната. Преди това беше през пролетта.
Пишете първо на сърбо-хърватски, а после на словенски. Как се случи това?
Започнах да пиша на словенски от любов към словенската литература. Имах един страхотен преподавател – Юрай Мартинович, който е мой голям приятел и до днес. Той преподаваше словенска литература така, че аз започнах да чета в оригинал, а за да четеш в оригинал, трябва да научиш езика. На една поетична вечер през 1977 срещнах големия поет Томаж Шаламун, който преди няколко години беше преведен и на български език. Срещнах го там, той замина за Гърция, аз през Белград заминах за Сараево. В Белград станах член на Съюза на писателите, намерих неговата книга, която той оставил в библиотеката. Понеже не смятам за грях да откраднеш книга, ябълка и жена, откраднах тази книга. Препрочетох я многократно и се уверих, че най-добре се чете, когато се превежда, защото трябва да прочетеш книгата няколко пъти по различен начин. Това беше първият ми превод и оттогава до днес съм превел 110 словенски книги, 17 драми и съм смятан за най-добрия преводач на словенска литература. Тогава обаче дори не си представях, че ще стана словенски писател.
Започнах да пиша на словенски през 1977 г., а когато се преселих там, избрах да живея край град Томай, където е погребан един от най-големите словенски поети Сречко Косовел. Първите ми творби са свързани с него, превел съм и шест негови книги, така че започнах да пиша, без да усещам, че всъщност пиша на словенски. По-късно дадох купчина листа на секретарката на Дружеството на словенските писатели и тя каза: „Не мога да повярвам, че можеш да пишеш на словенски!“ Аз отговорих: „Не съм изненадан, че си изненадана, аз също не съм очаквал от себе си подобно нещо“. Преходът обаче беше съвсем естествен. После написах още няколко стихотворения и издадох първата си стихосбирка. Това рядко се случва на други поети: първата им книга да е на друг език, освен това и да получи награда. Така че имах две награди за дебют за две стихосбирки – в Босна и в Словения, което също е необичайно.
Едни много любими Ваши стихове – „в градината на езика/под покрива на книгите живях“. Книгите и езикът ли могат да бъдат убежище?
Да, разбира се. Аз заставам зад всяка дума, която съм написал. Освен това често обичам да казвам, че „живея така, както пиша, и пиша така, както живея“. Стремя се да създам този баланс. Така че и поезията ми е непосредствено свързана с живота, а моят живот от ранната ми младост е обречен на книги и писане.
Има ли нещо, за което не можете да пишете?
Поезия, а и литература въобще, не може да се пише от омраза. Пише се само от любов, от любов към езика дори. Така че литературата изключва омразата – не пиша за нищо, свързано с омразата. Това би бил най-краткият отговор на този въпрос.
Накрая – като човек, който съчетава в себе си толкова много култури и който е прекарал живота си на няколко места, как гледате на реакцията на хората днес към хората, бягащи от война или от глад и търсят убежище по нашите земи.
Както вече споделих, смятах, че принадлежа на поколението, което ще избегне войната, че на нас няма да се случи онова, което се беше случило на поколенията преди нас. Нещата обаче се развиха по друг начин. Когато избирах какво да прочета пред българската публика, избрах някои от ранните си произведения. В едно от тях се казва, че човек не може да очаква да се стигне до такава бежанска вълна, от която да се страхува цяла Европа. Това не е нещо, което се случва всеки ден. Така че, без да знам какво ще се случи след 20-30 години, предрекох това в няколко стиха: много хора ще застанат на перона, без да знаят къде отиват, а много други ще останат на перона, потънали в сълзи, без да знаят какво ще им се случи там, където остават.
Вижте и видео от интервюто на Йосип Ости на сайта на Би Ай Телевизия.
