Започнах „Шумът от падащи неща” (изд. „Обсидиан“) с лек скептицизъм. Анотацията на романа въобще не ме подготви за сюжета, останах с впечатление, че ще чета напрягаща история за престрелки, мини атентати и дилъри на наркотици. Признавам, че досега не съм се интересувала особено от политическата история на Колумбия и Латинска Америка. Темата за Пабло Ескобар никога не ми е привличала. Като прибавим, че нямах идея кой е Хуан Габриел Васкес, картинката е пълна.
Хвърлих се в дълбокото с непознат за мен автор, разказващ за страна, която никога не ме е вълнувала, и за период, който не ми е особено интересен. Звучи като перфектна формула да бъда ужасно разочарована, но въобще не се случи така.
Книгата започва леко носталгично. Главният ни герой Антонио Ямара е четиридесетгодишен мъж, който е преживял много, допуснал е немалко грешки и най-вече е премислял миналото. Когато Ямара разбира, че хипопотамите от имението на Пабло Ескобар са избягали, това го подсеща за отдавна отминали събития. Той решава да разкаже своята история, която всъщност не му принадлежи съвсем. Ямара си припомня годините, когато е бил млад, зелен и буен и е правил глупости, както и едно приятелство, което приключва твърде бързо и травмиращо за него.
Чудесното в „Шумът от падащи неща“ е, че в момента на разказването не се случва почти нищо. Още от самото начало читателят знае какво се е разиграло. Знае как свършва сюжета. Останалото е предистория. Може би звучи малко скучно, но точно тук си личи колко добър писател всъщност е Васкес. (А просто усещам, че преводът на Маня Костова е повече от добър!) Той успява да те вкара в главата на героя, където съпреживяваш всяко чувство, и подбужда любопитство, което граничи с мания. Исках да разбера всичко веднага, без излишни отклонения. Чрез историята на един герой Васкес успява да разкаже съдбите на още трима.
Този роман не е трагичен. Думата, която го описва, е меланхолия. Случващото се е обгърнато от леката тъга на сив дъждовен следобед. „Шумът от падащи неща” е като центрофуга за душата. Не защото те преобръща на бързи обороти, а защото те изцежда по един особено приятен, олекотяващ начин. И няма как да е иначе. Просто мястото и времето, в което се развива действието, както и съдбите на замесените в романа персонажи предразполагат към такива усещания. И всичко това е разказано по особено красив начин…
Другият огромен плюс на книгата е образователният елемент. Подбуди ме да търся информация за Колумбия, да съпоставям събития в опит да разбера героите и начина им на мислене. Осъзнах колко малко съм запозната с този район от света и пожелах да поправя този пропуск.
Радвам се, че безразсъдно реших да прочета тази книга и че подходих с лек предразсъдък, а останах повече от доволна. Васкес ме спечели напълно с чудесния си изказ и усета към чувствата на другите, описвайки ги така, че да осъзнаеш как всяка човешка емоция е красива. Силно препоръчвам да бъдете импулсивни като мен и да се гмурнете в историята, която Антонио Ямара има да разкаже.
Хуан Габриел Васкес може би e слабо познат на българската аудитория. Той е колумбийски писател, роден в Богота през 1973 г. Учи право в Националния университет на Росарио, след дипломирането си живее в Париж, където получава докторантура по литература на Латинска Америка в Сорбоната. След това живее за кратки периоди в Белгия и Барселона.
Васкес е носител на множество отличия, а романът му „Информаторите“ е номиниран за наградата за чуждестранна проза на „Индипендънт” (Independent Foreign Fiction Prize). Той е първият латиноамерикански автор, спечелил литературната награда IMPAC (International IMPAC Dublin Literary Award).
