Има книги, за които усещаш отвътре, че ще ти харесат, преди дори да си ги разгърнал. Просто гледаш цветната корица и някак знаеш, че отвъд нея се крие нещо свежо и сочно. Както с плодовете на пазара, повечето пъти външната обвивка не те разочарова.
Така ми се получи с „Къде си, Бернадет?“ (изд. „Enthusiast“) на Мария Семпъл. Гледах ли, гледах корицата и накрая не издържах – започнах да я чета с озверял апетит за нещо интересно, предвкусвайки, че ще й се наситя бързо, но с удоволствие.
В „Къде си, Бернадет?“ авторката е избрала един от моите любими похвати за разгръщане на сюжета, а именно под формата на писма и имейли между главните герои. Освен тях, имаме и факсове, полицейски доклади, ФБР документи, коренспонденция с психoлог, дори сметка от „Бърза помощ“.
Бернадет Фокс е майка, която е станала асоциална, винаги носи тъмни очила (дори когато вали) и по принцип не обича да комуникира с хората, особено с останалите майки в училището на дъщеря си, които смята за „досадни гадини“. Поради тази си своя черта, наречена с медицинското наименование агорафобия, Бернадет дори е наела виртуална асистентка от Индия, която да й помага и да движи всекидневните й задачи – Манджула Капур. Повечето писма в книгата са именно между двете жени, като чрез тяхната кореспонденция Семпъл ни разкрива голяма част от живота и характера на Бернадет. Така постепенно разбираме защо Бернадет се мести от Лос Анджелис в Сиатъл и какво е онова „Огромно Ужасно Нещо“, което всъщност я кара да смени местожителството и да се превърне от успял архитект в един агорафоб.
„За пръв път от година насам слязох в центъра на града. Веднага си спомних защо го правя толкова рядко: заради апаратите за паркиране.
Паркирането в Сиатъл е процес, който протича в осем стъпки. Стъпка първа, намиране на място (къъъъсмет!). Стъпка втора, обратно към мястото за диагонално паркиране (който е измислил това нещо, трябва да бъде вкаран в затвора). Стъпка трета, откриване на автомат за таксуване, който да не е опасно заобиколен от смърдяща мозайка от просяци/ задници/ наркомани/ бегълци. Това налага стъпка четири, пресичане на улицата. О, освен това си забравила чадъра си (прическата ти отива на вятъра, но ти си престанала да се притесняваш за нея някъде към края на миналия век, та това си е един вид подарък). Стъпка пет, пъхане на кредитната ти карта в машината (истинско чудо е, ако успееш да намериш апарат, чийто процеп не е запълнен с епоксидна смола от някой забулден недоволник). Стъпка шеста, връщане при колата (подминавайки гореспоменатите смръдливци, които те вкарват в конфузна ситуация, защото си пропуснала да им дадеш пари на отиване- о, а споменах ли, че всички те са придружавани от по едно треперещо куче?). Стъпка седма, прикрепяш билета към правилния прозорец (Дали за задно диагонално паркиране това беше прозорецът откъм седалката до шофьора? Или този на самия шофьор? Бих прочела правилата на гърба на билета, но не мога, защото КОЙ, ЗА БОГА, СИ НОСИ ОЧИЛАТА ЗА ЧЕТЕНЕ, КОГАТО ПАРКИРА КОЛАТА СИ?). Стъпка осма, моли се на Бог, в чието съществуване не вярваш, да притежаваш умствения капацитет да си спомниш за какво, по дяволите, изобщо си дошла тук.“
Кръгът, около който се върти сюжетната линия в „Къде си, Бернадет?“, е едно предстоящо и изненадващо пътуване, за което Бернадет е хваната неподготвена. Почивката е по идея на 15-годишната й дъщеря Бий, на която мама и татко са обещали да изпълнят едно желание, каквото и да е то, ако завърши с отличен успех в училище. Достойна дъщеря на архитект-новатор в лицето на майка си и на гуру в „Майкрософт“ в лицето на баща си Елджин, Бий не ги разочарова, завършва с отличие и си пожелава екскурзия до Антарктика. Ала в решаващия момент Бернадет внезапно изчезва. Подобно пътуване до края на земята е истински проблем за нея. Но Бий е готова на всичко, за да открие майка си.
Събитията в „Къде си, Берндадет?“ се развиват доста бързо, действието постоянно прескача между главните и второстепенни герои. Комуникацията между всички тях е ярка, свежа, смислена. Семпъл набляга на развитието на основните персонажи като Бернадет и Бий, но към финала постепенно разкрива повече и за същността на онези герои, които също са важни, макар през цялото време да са били уж на заден план (като Елджин и една от „досадните гадини“).
Опитът на авторката като сценарист („Бевърли Хилс 90210“) определено допринася за стила на книгата и се усеща в лекотата, с която Семпъл ни въвлича в света на своите протагонисти. Солидната доза ирония, с която писателката си служи, е добре подбрана и винаги уместна. Хареса ми и това, че в „Къде си, Бернадет?“ Семпъл засяга доста успешно, макар и небрежно, някои важни социални теми. Интересно ми е каква ще бъде предстоящата филмова адаптация под режисурата на Ричард Линклейтер, за която явно ще трябва да почакаме, защото все още е проект.
Накратко, „Къде си, Бернадет?“ е от онези книги, които бихте препоръчали на всяка своя приятелка. Идеалният роман за предстоящата ви ваканция. Забавна, различна, духовита история за това в какви хора можем да се превърнем, когато нещо важно за нас ни пречупи. Книга за онези състояния на духа, които те променят до такава степен, че не можеш да се познаеш в огледалото; за онези моменти, когато искаме да се скрием, но вместо това намираме сили да продължим напред. История с една основна поука – всичко друго е маловажно, освен близките ни. Без тяхната обич и подкрепа, нищо друго няма значение.
