„Все още не бях на шибаните лекарства. В запотеното огледало на банята се виждаха неясните очертания на здрав млад мъж с нова работа, нов дом и обещание за цял един нов живот. Трябваше да избърша влагата с ръка и да го огледам както трябва.
Иска ми се да го бях направил.
Но не го направих и сега вие също не можете да го видите както трябва.“
Едва ли съм единствената, която смята, че животът невинаги успява да ни подготви навреме за повратните моменти, които променят всичко (ако въобще даже си направи труда да ни подготви). Понякога така се случва и с книгите, към които човек посяга. Въпреки че знаех тематиката, която ме очаква, посегнах към „Където луната я няма“ (изд. „Обсидиан“) с лекота, но се оказа, че не бях докрай готова да поема смисъла и дълбочината на посланието, които се крият под повърхността на тази емоционална книга.
Авторът на романа Нейтън Файлър работи като медицинска сестра в психиатрично отделение, откъдето идва и идеята за сюжета в „Където луната я няма“. Историята е за двама братя – Матю и Саймън. Когато Матю е на 9 години, фатален инцидент отнема живота на три години по-големия му брат, страдащ от синдрома на Даун. Десет години по-късно, все още самообвинявайки се за случилото се (тъй като смята, че неволно е убил брат си), Матю развива шизофрения. За да се пребори със своята мъка и в опит да пренебрегне болестта си, Матю решава да напише книга. Той започва да събира своите емоции на белия лист под формата на дневник с картинки, за да се освободи от миналото, защото
„…някои спомени отказват да бъдат заключени в определено време и пространство. Те ни следват навсякъде, отварят шпионката с металическо скърцане и ни гледат с любопитни очи“.
Въпреки явната драматичност на сюжета и тъгата, които присъстват от самото начало до края на романа, Файлър успява да ни разкаже за отношенията между двамата братя с много топлота, любов и светлина. Романът обръща взор и към основния проблем в такива ситуации – как едно семейство се справя със смъртта на свой близък. Отношенията на Матю с родителите му, по-специално с майка му и с баба му, разкриват много за това колко трудно всеки от тях преодолява болката от загубата на Саймън.
После й изпратих целувка за довиждане и много ти здраве. Беше жестоко от моя страна, но тя не разбра подтекста. Вместо това направи онзи жест, с който се преструвате, че хващате въздушната целувка и я притискате към сърцето си.
Това са моментите, които очертават контурите на нашето минало; всичко останало просто ги запълва.
Оригиналното заглавие на романа на английски език всъщност е „The Shock Of the Fall“ („Шокът от падането“), но в повечето от преводните издания, включително американското и българското, сменят заглавието на „Където луната я няма“. Често казано, много се радвам, че Богдан Русев (чийто прекрасен превод прави тази история достъпна и за българските читатели), както и целият екип, който стои зад българския вариант на книгата, са решили да оставят именно второто заглавие. На мен то ми се струва далеч по-лично и подходящо. Причината – Матю пише, че Саймън има „прекрасно усмихнато лице, което приличаше на луната“.
„Където луната я няма“ е разтърсващ роман за лудостта и „нормалността“. Роман, който през цялото време леко те натъжава, без да те натоварва и да те потиска, като същевременно те разсмива и очарова с интимността си.
И макар „понякога целият свят да изглежда като дребния шрифт, който се слага в долния край на рекламите, така че всекидневните неща като усмивка или ръкостискане сякаш да са заредени с противоречиви послания“, посланието, което оставя след себе си „Където луната я няма“, е категорично, еднозначно и величествено. Това е книга-събитие, книга за хората, която те учи на толерантност, съпричастност и надежда, на любов към ближния, на търпение, разбиране, приемане на различните от нас. Това е история, която трогва, променя мирогледа ти и не те оставя безразличен.
Неслучайно, Файлър печели наградата „Коста“ за най-добра британска книга на 2013 г., а дебютният му роман му е сравняван с „Полет над кукувиче гнездо“ и „Спасителят в ръжта“. Неслучайно…
