Днешният гост в рубриката “Как четеш” е личност с всевъзможни хобита и интереси, но ни плени с едно от тях. Без изненада – четенето. Той обича и да пише за прочетеното и когато го прави, е освен многословен, и безкомпромисно откровен. Част от интересите му са кино, литература и видеоигри, но има и много специфични такива. Например история, праистория и палеонтология, наука и история на науката, астрономия, митология, антропология, творческо писане и куп други неща. Обожава работата с деца и юноши и предава много от интересите и знанията си на младите.
Милен има няколко публикувани разкази в различни сборници и антологии, списания и из интернет пространството. Работил е и по няколко сценария за детски исторически анимационни филми.
Вижте какво ни сподели Милен за книгите в живота му.
Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която те е накарала да промениш нещо в живота си?
Те са много, но ще изредя няколко. Ако ги карам (не особено) хронологично, ще започна с:
1. „Сейлъм‘с Лот“ на Стивън Кинг. Като малък не бях особено четящо дете. Да не кажа никак. Предпочитах да имам двойка пред това да прочета урок. Веднъж от чисто любопитство влязох в една библиотека в родния ми град Мездра и на случаен принцип избрах да си взема тази книга. Добре де, принципът може би не беше чак толкова случаен, тъй като бях чувал името да се споменава в някои филми на ужасите, които също много гледах като дете. За щастие библиотекарката е прекрасен човек, който никога не коментираше избора ми на книги, дори когато книгите, успели да уловят интереса ми, бяха с откровено порнографски характер. Та, освен че „Сейлъм‘с Лот“ ме запали по четенето, ме запали и по писането. И двете страсти бушуват в мен и до днес.
2. Поредицата „Колелото на Времето“ от Робърт Джордан. Тук е същото като при Кинг, но по-мащабно. Мисленето се разшири, фантазията се развихри, а размахът на перото ми придоби епически размери. Да, беше просто имитация на това, което пишат Джордан и Кинг, но по-добра имитация от предишните ми опити.
3. Поредицата „Малазанска Книга на Мъртвите“ от Стивън Ериксън. Трудно ми е да разглеждам поредицата като отделни книги, въпреки че често томовете са доста различни един от друг. Но за мен в литературата съществува по-вдъхновяващо произведение. Стил, свят, герои и сюжет се преплитат и създават почти съвършеното произведение, като „почти“ го казвам с половин уста. Това беше и книгата, която а-ха да ме откаже от писането. Четейки Малазана, не можех да повярвам, че някой може да пише така добре. Как можех аз, като пишещ, да създам нещо по-добро от това? Но в последствие стигнах до заключението, че аз не съм Стивън Ериксън и от мен не се изисква (най-малкото пък аз трябва да го изисквам от себе си) да пиша като него. Това ми помогна по-лесно да открия собствения си художествено-литературен глас. Помогна ми и по-добре да разбирам и да „чувам“ уникалния глас на всеки автор, и да не се опитвам да ги сравнявам.
4. Тук бих отбелязал много от историите на Хауърд Лъвкрафт. Дори не си спомням кое е първото негово произведение, което прочетох, но от тогава съм ги препрочитал многократно и в оригинал, и в множеството български преводи.
5. „Дюн“ от Франк Хърбърт – една от любимите ми книги. Трудно ми е да кажа защо това е така. Не бях чел нищо подобно на „Дюн“, а след него съм виждал само имитации. Но това се отнася основно за първата книга от поредицата.
6. „Джони грабна пушката“ от Долтън Тръмбо. Понякога ме питат дали някога съм плакал на книга. Всъщност съм плакал на много книги. Ако тялото ми е изградено от 60% вода, то аз съм изплакал 60% от тялото си с прочитането на тази книга.
7. „Пушки, вируси и стомана“ от Джаред Даймънд. Книга, която ме накара да видя историята на света по съвсем различен начин и възроди позамрялата ми тогава любов към писането, а напълно запали в мен любовта към историята.
8. „Berserk“ от Кентаро Миура. История за млад мъж на име Гътс, който се ражда от обесен труп и от там животът му тръгва все надолу. Представете си да съчетаете ужаса на Клайв Баркър и Хауърд Лъвкрафт, идеите на Фридрих Ницше и Карл Юнг и това нещо да го сложите в гримдарк вселената на малазана и реалността на средновековна Европа. Ще получите света на „Берзерк“. Героят на пръв поглед е амалгама от Конан Варварина, Лудия Макс и Кенширо от „Юмрукът на северната звезда“, но всъщност е много по-комплексен и дълбок. Според много мнения Гътс е най-добре изграденият герой в японската литература, а това говори доста. И историята, и героя са огромно вдъхновение за мен както творчески, така и житейски.
9. „50 нюанса сиво“ на Е. Л. Джеймс, защото това бе книгата, която ми помогна да открия любовта си към писането на рецензии и аматьорска литературна критика. Тази книга толкова много не ми хареса и имах толкова много да кажа за това, че седнах и изписах пет гневно-саркастични страници и ги публикувах във Фейсбук. Така започнах да пиша понякога за книги. Някои хора казваха, че съм си „повярвал“, че съм станал „известен“ и пиша тези неща за „слава“. Истината е, че пишейки за поредицата „50 нюанса“, аз искрено се забавлявах. Забавлявах се и с по-голямата част от прочитането ѝ. Като цяло е “so bad it’s good” но някои части са просто „bad”. А дали харесвам нещата, които съм написал за книгите? Сега не особено. Все още ги намирам за забавни, били те и на места прекомерно груби. Но в някои моменти си давам сметка, че може би книгата и авторът напълно заслужават гнева ми.
Отбелязваш ли си пасажи и цитати, докато четеш, или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
Знам, че има хора, които тази идея не ги ужасява. Тези хора ме ужасяват. Шегувам се, някои от тях ги обичам с цялата любов, на която съм способен. Аз лично не съм драскал по книга от много малък. И като казвам много малък, имам предвид, че последната книга, по която драсках, беше „Котаракът в чизми“ и то защото имах цветни химикалки, а първият и последният лист в книгата бяха бели. Но от известно време в главата ми все по-натрапчиво се върти идеята, че сигурно не бих имал нищо против да драскам с молив в книги с нехудожествено съдържание. Сега като се замислих над това, осъзнах, че съм драскал с молив по 1001 Movies You Must See Before You Die, за да си отбелязвам кои филми от списъка съм изгледал, но графитът на молива ми рядко е напускал квадратчето за отбелязване.Та не, не си отбелязвам пасажи и цитати по страниците, но идеята да го правя в определени книги ме ужасява все по-малко.
Сподели ни любимия си или последния отбелязан цитат.
Казах, че не отбелязвам в самите книги, но преди години си записвах цитати в разни тетрадки, които още пазя.
„Има само един бог и неговото име е красота. Има само един вид преклонение, и то е любов. Има само един свят за нас, а ние сме го наранили до неузнаваемост.“ – „Ковачница на мрак“ от Стивън Ериксън
„Може да превръщаме живота си в пълен хаос, обаче ако оцелеем до края на това изречение, значи сме останали живи много по-дълго, отколкото сочи теорията на вероятностите. Докато вие четете тези редове, милиони форми на живот, които имат не по-малко основания да се борят за оцеляване, са умрели.“ – „Безкрайността на човешката простотия“ от Боб Фенсър
Художествена или нехудожествена литература предпочиташ? Или и двете?
Краткият отговор е: и двете. А скучният е, че напоследък интересът ми към нехудожествена литература се увеличава експоненциално и художествената изостава логаритмично. Но не се притеснявам, че художествените книги в скромната ми библиотека ще си останат завинаги непрочетени, или поне не и от мен. Ясно ми е, че ще стане точно така с много от тях. Обичам художествената литература, но равносметката ми за прочетени книги (без да броим графични новели и томове манга) от началото на годината, до края на август е следната: 45 книги, като само 16 от тях са художествени.
Какво място заема поезията в живота ти? Имаш ли любима стихосбирка?
Не заема много голямо място, да не кажа, че е нищожно. Въпреки че има много творби, които ми харесват, не е нещо, което търся. Рядко мога да почувствам поетичната форма, още по-рядко я разбирам, което сигурно е търсено или жела(тел)но съотношение. Чел съм стихосбирки от български и чуждестранни поети и все още не мога да кажа, че имам любима такава. Като любими произведения бих назовал „Хаджи Димитър“ от Христо Ботев, „Песен за човека“ от Никола Вапцаров и „The Raven” от Едгар Алан По. Последното го пиша на английски, защото не харесвам нито един от българските преводи, но в оригинал го знам почти наизуст.
Любима екранизация или театрална постановка по книга? А книга по филм или пиеса?
Като се има предвид колко от най-невероятните филми са по книги, едва ли ще кажа нещо кой знае колко нечувано, но ще спомена няколко адаптации.
1. “Сталкер“ на Андрей Тарковски, базиран на „Пикник край пътя“ от братя Стругацки.
Често чувам хората да казват, че предпочитат да прочетат книгата, преди да са изгледали филма. Тук това правило няма защо да важи. Книгата и филмът са толкова различни, че единственото, което ги обединява, са думите „сталкер“ и „зона“. Едно от най-фрапиращите за мен неща беше, че авторите на книгата са и сценаристи на филма. Техният сценарий дори излиза като отделна творба, наречена „Машина за желания“ и е базиран на четвъртата глава от книгата. Но този сценарий също се различава от финалния продукт. В крайна сметка „Сталкер“ е един от най-любимите ми филми и честно казано, не ме интересува колко точно се припокрива с книгата.
2. Тук се надявам да се вписвам в правилата и ще кажа „Черния рицар“ на Кристофър Нолан, съвсем малко (но повече от „Сталкер“), базиран на Batman: The Long Halloween от Джеф Лоуб. И Графичната новела, и филмът са ми много любими. Различават се по сюжет и атмосфера, но темите си приличат, а достойнствата им са очевидни.
3. „Акира“ на Кацухиро Отомо и мангата „Акира“ на Кацухиро Отомо. Мангата и филмът са написани, нарисувани и режисирани от един и същ човек (с помощта на Изо Хашимото при сценария), а следата, която този филм оставя в попкултурата, е една от най-големите следи изобщо. Ще ми отнеме много време и думи да говоря за това. Но да приемем, че някои от най-любимите ни филми, сериали, видеоигри и книги едва ли щяха да съществуват, без вдъхновението от този филм. Много известни артисти и музиканти признават, че филмът ги е вдъхновил, а неговото име носи дори и нюанс на червения цвят.
4. За бонус, въпреки че никой не ме пита, ще кажа книга, която много ми се иска да бъде адаптирана за големия екран, и това е „Кървав меридиан или вечерното зарево на запада“ от Кормак Маккарти. Само мога да се надявам… За книги по филми мога да кажа много неща, но рядко някое от тези неща ще е позитивно.
С кой писател би се запознал на живо?
Познавам достатъчно писатели, че да искам да се запознавам с още. Но ако оставим шегата настрана, сещам се за много, но не желая да се запознавам с тях. Не ми идва на ум какво бих могъл да ги питам, особено нещо, на което не са отговаряли милион пъти. Освен това обикновено се опитвам да не се натрапвам, така че дори да се запозная с някого, ще е само дотам. Познавам български автори, с някои сме приятели и много от тях са чудесни хора.
Eлектронни, хартиени издания или аудиокниги? А може би и трите?
Определено и трите! За мен хартиеният носител има много голяма стойност, защото усещане за книга в ръцете и пред очите ти е уникално и незаменимо. Влаченето на големи томове обаче, било то и приятно, понякога е неудобно и непрактично. Да не говорим, че ако съм навън, вали и книгата ми се намокри, няма да се почувствам никак добре. Аз лично (да отговоря най-накрая на въпроса „как четеш?“) чета вървейки. Вкъщи много рядко сядам да чета. Най-често ставам да чета. Случва се това упражнение да го правя и навън. И тук големите томове губят част от своята обаятелност и електронният носител става по-добрият вариант. Да видиш обаче библиотеката си от няколко стотин или няколко хиляди тома е удоволствие, което няма как да изпиташ при четеца. При него виждаш само едно голямо число.
Аудиокнигите е малко по-различно. Ако само вървя, седя или лежа и слушам, се разсейвам. Трябва да правя нещо допълнително, за да поддържам вниманието си върху книгата. Тук на помощ идват всякакви занимания, по време на които човек е възпрепятстван да чете по стандартния метод. Миене на съдове, хранене, простиране, прибиране и сгъване на прането, чистене са няколко примера. Под душа също много обичам да слушам книга, но най-любимо ми е докато играя видеоигра. Тук обаче трябва да подбирам игрите. Ако е нещо много сюжетно или изисква голямо съсредоточаване, тогава не става. Но ако е игра, която познавам като собствения си дом и играейки я, разчитам основно на мускулна памет, тогава това е моята игра. Това обяснява защо имам по 150 часа на Disciples 2 и Diablo 2 Resurrection и повече от 400 часа на Grim Dawn.
Много често избирам аудиокниги, които вече съм чел, или оригиналния вариант на книги, които съм чел в превод, стига оригиналният им вариант да е на език, който разбирам.
Държиш ли да прочетеш главата докрай, преди да оставиш книгата, или можеш да спреш по всяко време?
Тук зависи какво чета. Ако е художествена книга и съм по средата на динамично действие или напечен диалог, тогава се стремя да си дочета главата или поне да чета до там, докъдето продължават действието/диалогът. Ако чета нехудожествен текст, мога да спра и по средата на изречението, но гледам поне него да си завърша. Сигурно средата на буквата ми е абсолютния минимум.
Ако в книгата, която четеш, главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти?
Тук има значение това защо героите ме дразнят. Ако ме дразнят, защото са добре описани герои със своите мотиви, желания, страсти и подбуди, които аз разбирам, но не мога или отказвам да приема, книгата може спокойно да бъде сред любимите ми. Ако героите ме дразнят, защото са плоски, еднакви, безхарактерни и съществуват единствено като имена върху страницата, а сюжетът е задвижван и се върти около героите, а не фокусиран върху събития, случващи се на тези герои, тогава няма никакъв шанс тази книга да попадне сред любимите ми. Или поне не се е случвало до сега. Но кой знае?
Какво четеш и/или слушаш в момента?
Тъй като сега съм здравата затънал в темата за средновековието, съм захванал няколко книги, които чета паралелно, което е нормално за мен. „Обикновеният човек през средновековието“ от Робер Фосие, „Рицарството. От антична Германия до Франция през XII век“ от Доминик Бартелеми, „Византийците“ от Ейврил Камерън и A Distant Mirror: The Calamitous 14th Century на Барбара В. Тъкман. Междувременно обръщам по малко внимание на „Бог не е велик“ от Кристофър Хичсън, а за да се разсейвам от тези твърде сериозни теми, си чета „Хрониките на Чистника и Шепичката. Свитък втори: Песни за погибел и любов“ от Димитър Цолов.
Коя е последната книга, която си купи?
„Хрониките на Чистника и Шепичката. Свитък втори: Песни за погибел и любов“ от Димитър Цолов. Но за да не се повтарям, ще кажа предишната, която май беше „Палав и планктон“ на Борис Виан. Но истински последното четиво, което си купих, беше осми брой на списание „Космос“.
С коя книга би казал „обичам те“?
Това го казвам често с много книги. Зависи от човека, на когото подарявам книгата.
От тези хора, които четат само по една книга ли си, или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Този въпрос май трябва да се намира по-нагоре. Рядко чета по една книга. Понякога чета най-близката до мен, друг път най-удобната, трети път чета тази, която ми се чете най-много. Това не ми докарва объркване, освен ако не оставя една книга и веднага не подхвана друга, чиято тематика се различава. Тогава са ми нужни няколко изречения за да се аклиматизирам.
Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
По принцип ги подреждам по големина. Но различните рафтове са разделени по жанр. Ако са от поредица, тогава са във възходящ ред. Ако са различни книги, но на едно издателство или тематична поредица, тогава, стига да нямат номерация, ми е все тая как ще са подредени. Трябва да кажа, че болшинството ми книги стоят „подредени“ на пода по правилото, че най-голямата е най-отдолу, иначе кулата става нестабилна. Други са подредени в кашони и чакат деня, в който ще видят бял свят на някой рафт.
Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
Не. Има много книги и автори, които препоръчвам отново и отново. И в този случай също зависи от човека. Но винаги ще препоръчвам гримдарк фентъзи епосите “Berserk” на Кентаро Миура и Малазан от Стивън Ериксън. Достъпния Стивън Кинг и мрачните, песимистични истории на Хауърд Лъвкрафт. Странностите на Junji Ito. Елегантната, ерудирана проза на Умберто Еко. Прекрасната „Лолита“ на Владимир Набоков. Magnum opus-ът на Алан Мур „Watchmen”. От нехудожествените препоръчвам титани в разпространението на науката и научната литература, като Бил Брайсън, Ювал Ноа Харари, Джаред Даймънд, Ричард Докинс, Нийл Деграс Тайсън, Стивън Хокинг и разбира се, Карл Сейгън. Ако трябва да избера най-препоръчван от мен български автор, това ще е Явор Цанев и сборникът му „Гроб съм“. Явор е абсолютен майстор на късия разказ и похвата „показвай, а не казвай“. Но както казах по-горе, на различните хора препоръчвам различни автори и произведения. И понякога с тях казвам и „обичам те“.
Вижте всички участници в рубриката ни „Как четеш“ тук.
Книгите, споменати в материала, можете да намерите в Ozone.bg.
