Четейки тази книга, се замислих колко откачена може да бъде митологията всъщност.
Като дете обожавах старогръцките митове и легенди, но изобщо не се замислях сериозно върху всичките кървави и смущаващи елементи, които ги изграждат. Вземете например въздесъщата легенда за Прометей, прикован на скалата, заради това, че е дарил хората с огъня, и огромния орел, който кълве черния му дроб като част от наказанието.
И все пак… разказите на древните гърци са може би най-популярните истории от Античността. „Капан за върколаци” ни представя нещо съвсем различно, не толкова познато и доста по-зловещо – скандинавската митология, която бих могла да нарека и „митология за напреднали”. Старините легенди били скучни? Ако мислите така, то може би се нуждаете от силна доза митове за Обесения бог и вълка Фенрисулфр.
Историята има сравнително стандартна рамка – древно пророчество; момчета близнаци – Вали и Фейлег, едното, от които е предопределено да бъде крал; девойка, в която главните герои са влюбени; богове, които си играят с хората като пионки на покрита със сняг, лед и кръв шахматна дъска…
В основата на всичко обаче седи митът за Края на света или Рагнарьок. Едно от децата на непокорния бог Локи (най-харизматичният образ в романа) – вълкът Фенрисулфр – заплашва добруването на скандинавските божества с кръвожадната си мощ. Ето защо звярът е окован с верига, наречена Тънката, за скала, наречена Писък, а в устата му е заклещен меч, който държи пастта му разранена и разтворена, докато не настъпи Залезът на боговете. И ето, че колелото на Рагнарьок бавно, но сигурно започва да се върти…
Обикновено похвалните анотации, които се слагат по задните корици на книгите, са преувеличени и подвеждащи. В случая обаче мнението на фентъзи автора Джо Абъркромби е изключително точно и ще си позволя да го цитирам дума по дума.
„Свирепа” – да, „Капан за върколаци” наистина е такава. Тя ни връща в суровите времена на викинги, набези и безмилостни кланета, така че не очаквайте красиви думи за героична смърт. А и между страниците и в душите на братята броди чудовището Фенрисулфр, а то е точно толкова грозно, жестоко и диво, че да погълне Один и да предизвика Рагнарьок. „Мрачна” – в романа има колкото буквален, пещерен мрак, толкова и нагнетен от естеството на скандинавската митология мрак в хорър стил. „Странна” – заставам с две ръце зад това определение. С всяка следваща глава историята се заплита, става все по вълнуваща, объркваща и на моменти дори откачена. И накрая – „непредсказуема”. Именно изненадите, които М. Д. Лаклън поднася, правят тази книга наистина добра. На мен лично не ми беше скучно в нито един момент.
Част от забележките на читателите към „Капан за върколаци” са насочени към имената на героите и стила на Лаклън. За мен първото оплакване не е сериозно – кой може да очаква Джеймс, Едуард или Иван в книга за скандинавската митология? Това е една друга култура и да, макар наименованията на героите да са сложни и да не се запомнят лесно, не виждам нищо съществено дразнещо в това. Що се отнася до стила, може би в най-ключовите моменти случващото се можеше да бъде описано малко по-разбираемо, но това произтича не толкова от умението на Лаклън, колкото от самата история.
И така, на финала ви споделям, че съм изключително благодарна за това, че „Капан за върколаци” е част от трилогия. Рядко ми се случва, ала още две книги с такъв заряд ще са истинско удоволствие за читателските ми сетива.
Романът ме изненада, сграбчи ме в челюстите си и не ме остави да си поема дъх до самия край. Нестандартно фентъзи, може би не е за всеки, но аз горещо го препоръчвам.
