Катерина Стойкова-Клемер: Eдва след като интегрирах България и Америка в себe си, поезията се върна при мен

Катерина Стойкова е родена на 4 юни 1971 г. в Бургас. Завършва “Електроника и електротехника” в Бургаския свободен университет през 1995 г., и същата година се преселва в САЩ, където работи като инжeнер в IBM и Lexmark. През 2009 г. получава магистърска степен по изящни изкуства, специалност поезия от “Сполдинг Юнивърсити” в Луизвил, Кентъки.

Катерина е основател и ръководител на кръжоци по поезия и проза в Лексингтон, Кентъки, където живее в момента, зам. гл. редактор на англоезичното издание на електронното списание Public Republic, както и водещ на радио шоуто за литература, изкуство и култура Акценти. Катерина е автор на двуезичната стихосбирка „Въздухът около пеперудата“ (Факел Експрес, 2009) и английско-езичната „Най-многото“ (Американското издателство Финална Линия, 2010). Интервюто й за „Аз чета“ идва броени дни преди българската премиера на „Въздухът около пеперудата“. 

Катерина, къде се срещат софтуерното инженерство и поезията?

Софтуерното инженерство и поезията се срещат в пресечната точка на творческия импулс, присъщ на всеки човек. Винаги съм намирала много общи черти между писането на стихове и програмирането. Казването на много с малко думи, използването на форма, радостта от написването на нещо, което работи по предназначена цел. Думите са градивни елементи в поезията и в софтуера и имат силата да създадат нещо цяло.

Кога започнахте да пишете?

Бях на осем години, когато в класната стая ни посети един поет. За съжаление, не мога да си спомня името му. Той обясни на учениците какво е поезията, и какво правят поетите. Спомням си, че седях на чина си, и го гледах захласната. Когато се прибрах у дома казах на майка си “Мамо, аз ще стана поетеса”. Тя каза “Ами, добре”, и аз написах първото си стихотворение. Писах почти непрекъсното до имигрирането си в САЩ през 1995. Тогава за мен настъпи единадесетгодишен период, през който не написах нищо. Вярвам, че се дължеше на загубата на езика и приятелите. В края на 2006 г. внезапно прописах пак – на английски. Тогава усетих същата радост, каквато не бях изпитвала от преди имиграцията. Залових се сериозно с писане отново и намерих отново творческа среда.

Кое е американското и кое – българското във Вашата поезия?

Краткостта е българска, а простотата е американска. Яснотата е българска, а разказвателността е американска. Най- вълнуващото за мен е, че читатели от американската както и българската публика казват, че намират в моите стихове нещо ново и различно, нещо което разширява понятието им за поезия.

На кой език пишете по-лесно?

Това зависи от стихотворението. Някои пристигат на английски, някои на български. По-лесно е стихотворението да се напише на езика, на който е дошла идеята за творбата. Понякога ми се случва да запиша чернови на смесица от двата езика, и в последствие да довърша стихотворението поотделно на български и на английски. Това е често срещано явление при поети, които се намират в пресечна точка на две култури. Например в САЩ има редица автори използващи “Spanglish” – смесица от испански и английски. Аз рядко оставям стихотворения със смесена лексика, която предполагам би могла да се нарече “бълглийски”. Един пример от “Въздухът около пеперудата” е “Таласъм”. Написах го на английски, но запазих българската дума “таласъм”. След превода на стихотворението на български, то остана едноезично.

Кое остава загубено в превода?

Забелязала съм три аспекта, които затрудняват превода – хуморът, играта на думи и културните различия. Понякога преводачът е изправен пред комбинация от тези фактори. В тези случаи, преводът няма да има същото значение като оригинала. Други проблеми възникват, когато авторът разчита на общата култура на читателите. Написах на английски стихотворение за България, което се казва “Земята ми ме вика”. За съжаление не мога да го преведа на български. Последните четири реда, “This land / That is your land / From California / To the New York Islands”, отчасти модифицират, отчасти цитират много добре позната патриотична американска песен. Ако читателят не донесе тежестта на културното разбиране, многопластовостта на значението на творбата се губи.

Поезия ли е животът в Америка?

Не повече или по-малко от живота на всяко друго място. Преживях период, през който отричах всичко американско, както и период, през който критикувах всичко българско. Но едва след като интегрирах България и Америка в себи си поезията се върна при мен.

Мечта или спомен e България във Вашите стихове?

Понякога е лирически герой със свой характер и глас. В няколко стихотворения България се обажда по телефона, а в други приема образа на родител, пуловер или чорапи. Мечта за мен означава бъдеще, спомен – минало. Опитвам се да нося България със себи си в настоящето, но преминах през едногодишен период, когато писах изключително за миналото. Някой от тези стихове са включени в цикъла “Майка ми отива на война”. Надявам се, че България е и ще продължава да присъства като мечта, спомен и настояще в моите стихове.

Какво научихте за България, след като заминахте за Америка?

Колко много хора са ме обичали там и колко трудно се живее с по-малко любов. Преживявам го след всяко посещение в родината. Изразява се в известно “свиване” или “смаляване” на цялото ми същество и отнема време да се свикне.

Имате ли рецепта за носталгията?

Благодарност и несъпротива. Благодарност за това, което сме имали на старото място, и за това, което ни предлага новото. Несъпротива, защото носталгията е една от тези емоции, които трябва да се признаят и приемат преди да можем да се научим да живеем конструктивно с тях. След като постигнем това, започваме да се чувстваме по-добре навсякъде. Алтернативата не е красива – ако не се сприятелим с носталгията, се чувстваме чужденци навсякъде.

Какъв е въздухът около пеперудата?

Аз винаги казвам, че въздухът около пеперудата е изпълнен с любов и оптимизъм. Въздухът за мен има качествата на лекота и пространство, а пеперудата е символ на красота и трансформация. Бих искала въздухът около пеперудата да бъде вдишан от всички читатели на книгата.

Да си картоф или ябълка, която иска да е шишарка?

Да си каквото си. Да не си пеперуда, която се опитва да бъде мравка, или мравка, която се опитва да бъде пеперуда.

Каква е най-добрата рецепта за „сготвянето” на едно стихотворение?

Една от моите професорки в Сполдинг Юнивърсити казва: “Пиши с подсъзнанието, редактирай със съзнанието”. Към това ще добавя следния алгоритъм/рецепта:

1. Не кани вътрешния си критик преди да си направил чернова със всичко, което трябва да съдържа стихотворението.
2. Напиши няколко варианта, размествайки строфи и идеи.
3. Промени дължината на редовете. Виж дали това подкрепя основната мисъл.
4. Опитай се да кажеш същото, но с по-малко думи.
5. Прочети го на глас. Има ли фрази, които не съответстват на тона на творбата?
6. Помоли приятел да го прочете на глас за да чуеш как звучи от нечия чужда уста.
7. Харесва ли ти? Това е най-важното. Ако да, честито. Ако не, върни се към стъпка номер едно.

Вие сте създател и организатор на литературни работилници за поезия и проза в Лексингтън. От къде дойде идеята за тези срещи и какъв е интересът към тях?

През последните осем години преди да имигрирам в САЩ бях редовен член на литературен клуб “Христо Крапачев” в Бургас. Дълбоко вярвам, че сбирките и разговорите с други хора на словото имаха невероятно влияние върху моето развитие като поет.

Когато през 2006 г. прописах отново, потърсих група към която да се присъединя, но не намерих такава. Тогава реших да започна литературна група в Лексингтън. През продължение на месеца лепих афиши из целия град. На 8-ми февруари, 2007 беше първата сбирка. Осем човека се събраха, и решихме да се срещаме седмично. Кръстих групата “Poezia”, което разбира се означава поезия на български. Групата порастна много бързо, и след само няколко месеца имаше достатъчно членове, за да можем да разделим сбирките по жанрове.

Интересът към нашите работилници е много голям и отзивите на участници са чудесни. Не е рядкост да имаме между 15 и 20 души на срещите. Литературното общество в Лексингтън ни забеляза отдавна. Ние сме най-голямата активна писателска група в града и имаме участници, които пътуват един час с кола за да присъстват на сбирките. Скоро ще празнуваме нашата тригодишнина с тържествено литературно четене и очаквам да продължим да сме силно художествено присъствие в Кентъки.

Кои са акцентите в литературата на Щатите в момента?

Според мен главният акцент е литература, написана по истински събития.

В прозата, мемоарите възбуждат много интерес. След 11 септември 2001, се забелязва тенденция в публикуването на повече проза по истински събития. Два сравнително нови мемоара, които прочетох наскоро са “The Tender Bar: A Memoir” (“Нежният бар – мемоар”) от Дж. Р. Морингър и “A Pearl in the Storm: How I Found My Heart in the Middle of the Ocean” (“Перла в бурята – как намерих сърцето си в средата на океана”) от Тори Маклур. И двата са вълнуващи и прекрасно написани. Първият е историята на момче, което израства без баща. Книгата дискутира влиянието на това отсъствие върху всички аспекти от живота на автора. Мемоарът на Тори предава нейното пътешествие с гребна лодка през Атлантическия океан, както и разхожда читателя през житейските събития довели до този момент.

В поезията, все повече автори публикуват тематични стихосбирки, написани по живота на исторически личности. Един пример е “A Companion for Owls” (“Спътник на кукумявки”) от Морис Манинг – поетична биография на Даниел Бун, един от американските пионери. Франк Екс Уолкър написа две книги описващи живота на Йорк – чернокожият роб, придружаващ Луис и Кларк на тяхната презконтинентална експедиция. В първата книга, “Buffalo Dance: The Journey of York” (“Бизонов танц – пътешествието на Йорк”), Уолкър включва стихове написани от гледна точка на Йорк. Във втората книга, “When Winter Come: The Ascension of York” (“Когато дойде зима – възнесението на Йорк”), авторът добавя гласовете на други герои важни в живота на Йорк.

Четете ли български съвременни автори? Имате ли любим?

Работя като зам. гл. редактор на англоезичното издание на електронното списание “Public Republic”, и непрекъснато чета български автори, както и техни преводи на английски. Някои от любимите ми са Георги Борисов, Керана Ангелова, Здравка Евтимова и много други.

А какво четете в момента?

Често чета авторите, които каня като гости на моето радио шоу, “Акценти”. Последният беше Ричърд Тейлър, бивш поет-лауреат на Кентъки, автор на седем поетични книги и два романа. Неговата стихосбирка, “Каменно око”, съдържа завладяващи поетични творби. Възнамерявам да преведа няколко стихотворения за българския читател.

Българската премиера на „Въздухът около пеперудата“ е на 4 декември от 18.00 ч. галерия „Ракурси”, ул. „Хан Крум” 4 А (зад Градска библиотека)