Катя Петровская е родена през 1970 година в Киев. Завършва литературознание и славистика в Тарту, Естония. През 1998 г. в Москва защитава докторат за късния символист Владислав Ходасевич. От 1999 г. живее в Берлин. Майчиният й език е руски. Дебютната й книга “Vielleicht Esther” е написана на немски език. За нея през 2013г. е удостоена с наградата “Ингеборг Бахман”, а през 2014г. книгата е издадена от престижното издателство Suhrkamp. Следват литературните награди „Аспекте“ (2014), „Ернст Толер“, Шубертовата литературна награда на град Аален, както и „Премио Стрега Еуропео“ (2015).
Катя Петровская гостува в България по покана на издателство „Парадокс“, което преди броени дни издаде книгата й на български език със заглавие “Може би Естер”. Срещата ни се състоя в деня след референдума във Великобритания и не устоях на изкушението да започна разговора с последните новини. Тя бе силно изненадана от резултата, тъй като го научаваше от мен, и в първия момент само повтори “Катастрофа….това е катастрофа”.
Какво мислите за BREXIT?
Не знам какво да отговоря. Нищо добро не мисля. Хората винаги са предразположени да виждат повече какво губят, отколкото какво печелят. В Полша ситуацията е подобна – там също протестират срещу Европа, без да си дават сметка, че цялото им благополучие се дължи на членството в Европейския съюз.
Можем ли да разглеждаме резултата от референдума като следствие от надигащата се вълна на национализъм и ксенофобия?
Не бих искала да се хвърлям на големи думи. Във всяка страна ситуацията е различна. Факт е, че дясното течение в Европа се засилва като реакция на многообразието на света. Светът стана сложен, хората се движат, живеят на различни места, и на всяко такова обединение в историята се появява ответна реакция.
Разкажете за наградата “Ингеборг Бахман”.
Наградата “Ингеборг Бахман” се дава за непубликуван ръкопис от примерно 16 страници. Всеки може да изпрати свой текст, стига той да е на немски език. Може да е разказ или част от роман; романът може да е завършен или незавършен, условието е да не е публикуван.
Говори се, че всеки от седемте члена на журито получава до 200 текста, което е страшно много. Докато ги оценяват, те не знаят кои са авторите им. От тези 200 текста всеки избира два – направо не знам как успяват, много е тежко дори чисто технически. Общо 14 избрани автори отиват на финала на конкурса, който се провежда в Клагенфурт – родният град на Ингеборг Бахман. Това е удивително събитие! В едно неголяма зала авторите четат текстовете си пред публика, телевизията предава на живо. Мащабът е невероятен! Навръщане пътувах с влак и хората ме разпознаваха. Е, не е като в Холивуд, разбира се, но беше забавно как този конкурс прави от литературата явление, подобно на поп-културата.
Книгата ми беше почти завършена по това време. Беше напълно неочаквано за мен, че ме избраха. Конкурсите изобщо са странно нещо за мен, дори неетично. Ако си млад, начинаещ автор, добре, но какво правя аз там? Знаете ли, мен ме убедиха да участвам, иначе и представа си нямах, не знаех как става. Забавно е да научаваш за наградите едва, когато самият ти ги получаваш.
Как мислите, какво открои Вашата творба измежду тези на другите участници?
Малко странен въпрос, не съм член на журито или литературен критик. За да отговоря, трябва да се похваля сама или да обясня за какво са ме похвалили.
Основното е, може би, че някой пише на чужд език, който е научил доста късно. Нещо ново, непознато се случва с езика. Това привлича вниманието. В момента темата за “другия” е много на почит в Германия, може би дори прекалено. Аз сякаш попаднах в тази вълна. Много се боях, че ще си кажат “Ето, дойде от Източна Европа някаква жена с еврейски произход и халоса немците по главата”.
Но с книгата се случи нещо удивително. Повечето хора разбраха, че не е важно каква съм, че не разглеждам еврейския си произход като бонус, който ми дава право да обвинявам другите, а разказвам за една общочовешка трагедия. Аз съм се родила в това украинско-еврейско семейство също толкова случайно, колкото немците са се родили в немски семейства, и това не ми дава повече право да говоря за тези събития, отколкото на тях.
Ако постоянно казваме “Те са виновни”, ако постоянно се асоциираме с жертви, ставаме неадекватни. Човек, който се смята за жертва, е склонен да репресира другите. В Полша също има тенденция цялата нация да се счита за жертва на определени исторически обстоятелства и в това има истина, но само част от истината. Да, трябва да познаваме историята, да се опитваме да разберем историческата истина, но да не я превръщаме в индулгенция.
Немците, напротив, казват “Ние сме виновни”, “ние сме отговорни”. Това, че Германия приема толкова много бежанци, че е толерантна, че е загрижена за екологията, е свързано с чувството за отговорност.
Ето, че все пак Ви разказвам защо харесаха текста ми….(смее се)
Успявате да поставите Вашата история извън мита за Великата Отечествена война.
Най-големият мит! Митът за съветския народ не би съществувал без Втората световна война. Съвсем наскоро отбелязахме трагичната годишнина от нападението на Хитлер над Съветския съюз. Не можем да говорим за тази страшна война, без да отчитаме съществуването на пакта Рибентроп-Молотов. Имало е пакт и СССР е също толкова виновен за подпалването на войната в Европа, колкото и Германия.
Този факт удобно се премълчава, обаче….
Върху това премълчаване, това извращаване на истината се основава цялата политика на Путин. Русия сега се представя за наследник на победителите, но голяма част от тежестта на войната е била изнесена от други държави в състава на Съветския съюз – Белорусия е била напълно окупирана, Холокостът засяга Белорусия и Украйна. Да не говорим за огромните загуби сред мирното население.
Процесът на осъзнаване на историческата отговорност сякаш така и не е започнал.
Напротив, започнал е отдавна. Винаги е имало хора, които са писали различни, страшни книги за другото лице на войната. В СССР никога не се говореше за Холокоста, за военнопленниците. Забравяме, че митът за войната, за невероятния подвиг на съветския народ се формира доста по-късно, при Брежнев.
Съветското ръководство е отговорно за невероятното количество жертви, за това, че не е евакуирало мирното население, за това, че Сталин е избил цялата военна върхушка, че са хвърляли хора срещу танковете. Но митът казва: “Ние победихме, макар и на висока цена”.
Проблемът с големите митове е, че в тях има много истина и е изключително трудно да се отдели от лъжата. На коя майка можеш да кажеш, че смъртта на сина й е била безсмислена? Тя, разбира се, ще търси друго обяснение, ще приеме смъртта му като героичен подвиг, като жертва в името на бъдещите поколения. Така една военна безсмислица се оправдава с висши идеали.
Книгата ми е опит да потърсим истината зад този мит. Във всяко семейство има история, която подсказва, че митът не е съвсем точен. Единият ми дядо е попаднал в плен през 1941 г. Никога не говореше за това. Върна се чак през 1981г. Четиридесет години не е могъл да се прибере у дома. Това е от украинската страна на семейството. Еврейската, полската част от семейството ми – там има много загинали. За тези неща не се говореше. Имаше отделни книги, но не и като общо, цялостно осмисляне, знание.
Аз израснах в Киев. В учебниците ни нямаше нито ред за Холокоста, нито ред! А израснахме в град, в чийто център лежат заровени в една яма 100 000 души. Това е невероятно, непредставимо! Как можеш да живееш върху тези кости, за които е забранено да си спомняш? Затова и емиграцията от Киев е била по-голяма, отколкото от Москва или Ленинград.
Сещам се за онзи епизод от книгата Ви, когато Евгений Евтушенко публикува стихотворението “Бабий Яр” – избликът на радост, че най-сетне някой публично говори за това.
Да, донякъде не е съвсем точно. Евтушенко, разбира се, не е първият, който е проговорил. Още през 1947 година в Харков е поставена авангардна опера, посветена на Бабий Яр, представяте ли си? После, обаче, започват гоненията на евреите и до смъртта на Сталин за тези неща не е позволено да се говори.
Евтушенко е бил известен и затова стихотворението му е имало такъв ефект. Много хора преди него са се опитвали да разкажат, но не са имали възможност.
Майка ми разказваше за странното чувство на радост, че е разказана една трагедия. Такава е била чудовищността на мълчанието! Не е въпросът в това, че са били евреи. Ако не почиташ паметта на загиналите, сякаш ставаш съучастник в престъпленията.
Да поговорим за езика – струва ми се, че той заема важно място в книгата Ви. Написана на чужд за Вас език, тя е изпъстрена с парченца от полски, руски, идиш, английски.
По-скоро звуци, отгласи от други езици, защото аз не знам полски, не знам идиш. Опитах се да предам какво чувствам. Животът се състои от много елементи, затова и в книгата се преплитат толкова много езици, стилове, жанрове, трагични и комични моменти.
Катя Петровская с преводача Милен Милев
Какво е за Вас немският език?
Започнах да го уча късно. Имаше много причини, поради които исках да разкажа тази съветско – полско – еврейска история именно на немски. Живея вече години в Берлин. Това е езикът, на който разговарям с приятели, разказвам разни неща. Някак дойде естествено, почувствах, че искам да транспонирам историята в друга тоналност. Руският е прекалено близък до разказваното. От една страна, не исках да пиша мемоар, трябваше да има елемент на отчуждение. От друга страна той вече беше готов, като стара фотография, при която образът постепенно изплува и се проявява.
В мен се появи много дълбока, интимна идея – да изляза извън пространството на руския език, сякаш в руския език е заключено моралното право да разкажеш тази история. За себе си имах чувството, че ако пиша на руски, все едно ползвам някакъв бонус да говоря от името на победителите, от името на жертвата.
Немският ми е много труден. Буквално го учех по време на писането, завоювах го, както се изразява съветската лексика, свързана с победата над фашизма, „на всяка цена”, “до последната капка кръв”.
За мен немският език е нещо странно, още от детството ми. Езикът на врага, митовете на войната, “Хенде хох”*, и т.н., а в същото време – музиката на Бах, “Тристан и Изолда”**. Тези неща е невъзможно да съединиш, невъзможно да обясниш. Трябваше да направя немския невинен за мен. Отново да пропиша, да открия най-страшното, острото, най-красивото в този език.
Някакъв критик ми каза: “Как може да си измислиш еврейска баба и да я убиеш?” Помислих си: “Боже, те смятат, че съм си съчинила всичко това!”. Сега вече е възможно един немец на средна възраст да напише книга за съдбата на еврейско семейство, той има същото право, каквото и аз. Никой не е по-добър или по-лош само, защото се е родил в дадена страна. Преходът на друг език ми позволи да разбера този антропологичен проблем: ако говорим за правото по рождение, за превъзходството на едни над други само, защото роднините на единия са били убити, а на другия са убийци, изпадаме в ситуация на чист расизъм.
Разглеждате ли преминаването на немски език като процес на емиграция от себе си?
По-скоро някакво отчуждение от себе си, чисто биографически… не и емоционално, в книгата ми няма никаква емоционална хладина. Някой може да си помисли, че ми е било по-лесно да я напиша на немски – напротив, беше ми сто пъти по-трудно, защото не го знам толкова добре. Исках всеки, който чете книгата ми, да има чувството, че това не са само моите баба и прабаба, а тяхната история принадлежи на всички, всеки може да ги „осинови“.
Немският е единственият елемент на фикция в книгата ми. Фактически той е главният герой и ми е интересно колко от това остава при превода – това въжделение, любов към немския език, романтичен трепет пред езика, който се опитваш да достигнеш и не можеш. Единствената ми задача е да правя литература. Тази история ми е дадена, тя се е случила. Не мога никого да съживя, да променя съдбата му, но мога да я разкажа по различни начини – мога да избера езика, начина на разказване, и в това има свобода. Рискувах, взех максималното от немския, и този риск беше много важен за мен.
Какво научихте за самата себе си, докато пишехте “Може би Естер”?
Книгата беше приета по един удивителен начин от читателите. Срещнах се със страхотни хора, които ми се довериха. Посетих вече толкова много различни страни – ето, бях и в България. Научих повече за света, който ми се откри благодарение на преводите на книгата ми.
Постоянно ме питат за моята “идентичност”. Може би всичко беше именно, за да изляза извън тези тесни рамки, в които ме поставят – че съм украинка, еврейка, рускоезична….. набор от някакви неща, които уж всички знаят какво представляват. Всеки човек върви нанякъде и пътят му се определя от огромно количество фактори. Това, което научих за себе си, е онова, което научих за другите.
Завършването на книгата Ви съвпадна с началото на Евромайдана. Какво беше отношението Ви към протестите в Украйна?
В онзи момент се оказах най-известната украинка на Запад и използвах петте си минути слава, за да разкажа истината. Воювах на всички фронтове; навсякъде, където ме канеха, говорех за това. В едно радиопредаване разказвах за хората, които стоят ден и нощ на площада, как целият град будува, за да не убиват студентите, за да не отвличат и насилват жените, за да се спазват законите; заради най-простите неща, като да не те убиват на улицата и президентът да не нарушава Конституцията. Обажда се един старец и казва: “Вие поддържате фашистите, не сте ли чувала за Бабий Яр?” Аз седя и се чудя: сега какво, трябва ли да му отговоря, че имам загинали роднини там? Не съм длъжна да му давам обяснения. Казах му само: “Благодаря, знам”. Това се случва с хората, когато се използват исторически аналогии в съвършено погрешен контекст.
Книгата ми завършва на улица Институтска, където съм се родила. Когато мисля за войната, се връщам в представите си там. Финалната сцена не е измислена, тя е като от лош сюреалистичен филм. Един път отидох на тази улица и срещнах старица в бяло, която ми се усмихна и каза: “Вие често идвате тук”. Аз отговорих: “Много години не съм идвала”, а тя ми отвърна: “Това няма значение”. Все едно историята за блудната дъщеря, разбирате ли? Завръщането към родното място, каквото и да е то, притежава невероятна сила.
След всички тези награди като че ли нямате друг избор, освен да продължите да пишете?
Сега пътувам толкова много, че просто не успявам. Разбира се, искам да пиша, но не знам нито какво, нито на какъв език. Много е сложно…..Такъв голям успех, аз не съм млад човек, начинаещ, а във възрастта, когато по-скоро завършваш нещо, правиш равносметка… Ще трябва отново да седна на едно място и да пиша, но кога?
Очаквайте ревю за „Може би Естер“ в „Аз чета“
Снимките са от гостуването на Катя Петровская в България и са предоставени от издателство „Парадокс“. Фотограф – Рая Илиева-Делчева.
* „Горе ръцете!“ (немски)
** Опера от немския композитор Рихард Вагнер
