Пиша този текст не като изследовател, макар да знам колко изкусително е да се цитират проценти и диаграми. Пиша го като човек, който пише за книги – чете, препоръчва, възторгва се, кима одобрително, ръкопляска. А после се улавя, че е направил точно това, за което уж иска да говори: мълчаливо е подминал една книга, която го е разочаровала. Защото… ами, неудобно е.
Знам, че не съм сама. Знам, защото написах дипломна работа, в която прекарах месеци в анализ на медийните репрезентации на съвременната българска литература, прочетох стотици материали и водих безброй разговори със себе си, в които все по-често се появяваше един въпрос:
Къде са отрицателните рецензии?
И после – един много по-досаден:
Къде са моите отрицателни рецензии?
Анализът, който направих, включва над триста медийни материала, седмични класации за продажби, десетки таблици, графики, срезове, типологии и въпроса, който се връщаше при мен като безкрайно ехо:
Защо така, бе хора?
Защо говорим само за едни и същи книги? Защо почти не се казва нищо за други? И най-важното – защо мълчим за онези, които не ни харесват?
Синдромът на доброто момиче в книжния балон
Не знам кога точно се е случило, но някак си свикнахме, че критиката е нещо лошо. Особено когато става дума за съвременни български автори. Свикнахме, че ако не кажеш „чудесна е книгата“, значи мразиш родната литература, нямаш емпатия, не си част от „нашите“.
И понеже не искаме да сме „лошите“, ние – читатели, блогъри, рецензенти, изследователи – ставаме добри. Толкова добри, че мълчим. Или си правим едно селективно затваряне на очите. Или – моя любима стратегия – просто не пишем за книгите, които не са ни харесали. Избираш други. Намираш си оправдание. „Не е за мен.“ „Нямам достатъчно време.“ „Не искам да се карам с никого.“ „Ами ако го прочете авторът?“ „Ами ако го сподели в групата си за читатели?“
И така, в името на крехкостта, изграждаме един уютен книжно-балонен свят, в който всички книги са „интересни“, „дълбоки“, „затрогващи“, „талантливи“ – дори когато не са. Светът, в който книжната общност се разпознава по това, че си мълчи за грешките, за слабите редакции, за изтърканите метафори, за дежурните изповеди.
Да говориш с глас (и с риск)
Нали уж искаме литературата да бъде по-видима? Да има истинска читателска общност, реална критика, ангажирана среда? А после трепваме при всеки по-остър тон в рецензия. Чудим се дали няма да бъде „прието лошо“. Или се чувстваме виновни, че ще засегнем нечия авторска чувствителност.
Разбирам го. И аз съм там. Била съм и от двете страни. Писала съм от любов. Писала съм и от притеснение. Често – не съм писала. Заради страха, че ако кажа, че нещо не е достатъчно добре, ще се приеме като лична нападка. А не като това, което е – литературен разговор.
Само че литературата не се прави в мълчание. Прави се в спор. В несъгласие. В това някой да каже: „Извинявай, но тази книга не ме убеди.“ И да има кой да отговори: „Разбирам.“ Или дори: „Не разбирам, но го уважавам.“
Иначе рискуваме да превърнем четенето в колективна медитация, в която никой не иска да смути енергийното поле на общото харесване.
Изкуството да се мълчи красиво
Оказва се, че в литературния свят критиката е най-добре да е с копринени ръкавици, три филтъра и допълнителна бележка под линия: Авторът със сигурност има потенциал и е много важен за културния пейзаж. А ако просто не ти е харесало – по-добре нищо не казвай. Или, в моя случай: затвори лаптопа и започни нова книга. Пиши за нея. За другата. За третата. И създай илюзията, че живееш в свят, където всички книги са страхотни, а критиците са едни емоционално зрели почитатели, които винаги имат добри думи.
Само че този свят е измамен. И стерилен. И скучен.
А литературата – добрата, истинската – никога не е била стерилна. Тя е дива, грозна, болезнена, объркваща. Понякога е слаба. Понякога е скучна. Понякога просто не става. И ако не си позволим да го казваме, ще продължим да се въртим в балона на „симпатичната рецензентска общност“, където всеки на всеки е приятел, а книгите са винаги „впечатляващи“ и „смели“.
(Колко пъти сте виждали думата „смел роман“? А колко пъти сте си помислили: „смел, ама не става“?)
Когато мълчанието става привилегия
Не всички могат да си позволят да говорят. Не всички имат защитна аудитория, имунитет от реакции или свободата да напишат рецензия, в която ще кажат „това беше зле“. Ако си млад, непознат, в периферията – мълчанието не е стратегия, то е необходимост. И точно затова е още по-важно тези, които имат глас, да го използват отговорно. Да не бъдат само позитивни. А да бъдат честни.
Понякога честността е болезнена. Понякога е неразбрана. Но винаги е по-добра от удобното съгласие. Защото съгласието не прави литература. Диалогът – да.
Отговорността да казваме: не
Не говоря за хейт. Не говоря за злъч. Говоря за честност. За това да си позволим да кажем: „Ей, тук нещо куца.“, „Този сюжет се разпадна на средата.“, „Героите бяха картонени.“, „Може би тази книга не беше готова да излезе.“
И не, не искам да нараня автора. Не искам да проваля усилията на никое издателство. Искам да бъда читател, който взима книгата насериозно. Който вярва, че литературата заслужава повече от въздишки и харесвания. Заслужава внимание. Риск. Спор.
Защото критиката, когато е честна, е форма на обич. На грижа. На това да не позволиш на литературата да се превърне в малка, уютна зала за аплодисменти.
Малката революция да говориш
Този текст не е научен. Научният анализ, който направих, е обемист, изпълнен с проценти и таблици. Това тук е онова, което не можах да включа в дипломната си работа, защото нямаше графа за него. Това е човешкото разочарование от това, че не говорим. Или говорим само, когато е приятно. И че самата аз съм част от това мълчание.
И затова сега си обещавам – ще започна да говоря. Да казвам, когато нещо не ме е грабнало. Когато ме е подразнило. Когато ми е било скучно. С усмивка, с аргументи, с яснота. Но ще говоря. Защото най-голямата подкрепа за литературата не е винаги да ѝ ръкопляскаме. А да ѝ обръщаме внимание. И да вярваме, че тя може да понесе това внимание. Че заслужава да расте.
Дори и това да значи, че някой ще ни натролва в коментарите. (Свикнали сме.)
Призив (с много любов и малко безсилие)
Нека започнем да говорим и за книгите, които не ни харесват. Дори да не сме сигурни как. Дори да не сме убедени, че ще се получи. Дори да ни е страх. Защото най-добрата услуга, която можем да направим на литературата – не само българската – е да говорим. Да назоваваме. Да спорим. Да отстояваме вкуса си.
И ако някой ден, някой прочете тази рецензия и си каже: „Е, поне не съм единственият, който не се е впечатлил“, значи си струва.
Ако някой друг напише рецензия, в която си позволи да каже: „Тази книга можеше да бъде по-смела, по-добре редактирана, по-добре измислена“ – значи ще сме на прав път.
Да бъдеш честен към литературата не значи да бъдеш жесток. Значи да бъдеш отговорен.
Иначе какво правим тук?
