Добре де, не наистина. Просто от време на време ми се искаше да се хвърля отнякъде, когато попадах на някой от безбройните моменти, в които изобщо не разбирах какво се случва с историята и главния й герой.
Истината е, че когато си поканен да навлезеш надълбоко в нечий чужд вътрешен свят, особено ако той е толкова объркан като на осемгодишния Бъртън Рембранд, няма как всичко да ти е ясно. По-вероятно е нищо да не ти е ясно, както ако някой нахлуе в твоята глава и започне да се чуди как е възможно през нея да минават толкова откачени мисли. За теб те са напълно логични, но и триста пъти да ги обясниш на натрапника, пак няма да ги разбере.
Ето защо нищо не си правиш труда да обясняваш или в случая с „Когато бях петгодишен се самоубих“ – да разбираш. Просто четеш, защото удоволствието от тази книга идва, когато се оставиш да те повлече надълбоко в тинята, където може би нещо ще ти се изясни. Може би.
Целият роман е видян през очите на Бърт, който е заточен в Детския рехабилитационен център, защото е направил „нещо ужасно“ на съученичката си Джесика. Разходките до миналото на момчето се редуват с преживяванията му в психиатричното заведение, където възрастните безуспешно се опитват да разплетат ума на невръстния пациент. В началото бележките с анализите и диагнозите на доктор Невил са като спасителен пояс, глътка подреденост и разум в хаоса. Ясно е обаче, че това са просто „много сложни думи“, наредени като войници, но не и истината за Бърт. Далеч по-лесно е да избереш ясния и подреден език на възрастните, отколкото да се мъчиш с мрачните детски фантазии, които изглеждат неестествени и отблъскващи за дресирания в нормалност ум.
В историите, разказани през детските очи, най-много обичам контрастите – между невинността и жестокостта, между наивността и опита, между малките и възрастните, отдалечени безкрайно едни от други… Когато две от тези крайности се сблъскат, появилите се искри оставят белези в паметта ти, а това прави една творба запомняща се. Хауърд Батън е постигнал този ефект.
„Когато бях петгодишен се самоубих“ е странна, тъжна и мрачна книга, която за кратко време успява да те хвърли в черна дупка, без гаранции, че накрая ще те издърпа оттам. Ако желаете, може да се издърпате сами, скалъпвайки някакво обяснение за случилото ви се там. Можете обаче и да поостанете малко на тъмно и да помълчите в памет на петгодишния самоубиец.
Едно малко по-оптимистично ревю от Алекс, както и текстове при Преслав и при Жоро.
