Гледате ли? Хубаво, гледате. Навярно световното. А виждате ли? Това вече не е сигурно.
Артър Милър повежда сред един размазан, нефокусиран свят. В който американските войници се бият отвъд океана срещу германците, а в дома им никой не е наясно защо. Мислят, че е защото немците са съюзници на японците. Все още няма снимки от Аушвиц или Дахау. Никой не знае какво се случва зад фронтовите линии и никой не счита комунизма за заплаха. Американците си живеят живота – лек или труден, той си тече както винаги досега. Мартин Лутер Кинг не е почнал да мечтае, а никой цветнокож още не е посмял да седне на мястото за бели в автобуса.
Расизмът обаче още не оцветен изцяло в черно и бяло. Все още съществува омразата към евреите. И вярата, че те са предизвикали войната. И че са виновни изобщо за всичко.
Артър Милър рисува с размах квартал, готов на всичко, за да не допусне заселване на външните – в случая евреите, но в бъдеще и чернокожи, и латиноамериканци, всеки различен. Живеещите в него не са на фокус, нито светът мислите, чувствата им.
Живеещият там Нюман е среден чиновник с малката си и сладка власт. Фирмата, в която работи, не наема евреи, а той е основен проводник на тази политика. Отслабването на зрението му обаче започва да му играе лоши шеги и най-сетне се налага да сложи очила.
Внезапно светът му застава на фокус. А от огледалото го гледа еврейско лице. И това, което мрази, но не знае защо, става и негова съдба…
Книгата е плашещо реална и зловещо актуална. Нищо не се е променило по улиците – хора още са убивани заради цвета на кожата си. И ако не са евреите, ще са циганите. Или турците. Или…
„Фокус“ е просто задължителна за четене.
