Съществуват хиляда начина да разговаряш и думите не помагат, ако липсва душа.
Един от авторите, които съм чела в захлас, вървейки, без да се страхувам дали ще се спъна и падна, е Хенри Милър. Той е способен така да те увлече в това, което е написал, че облаците да се слеят със земята и всичко да стане едно цяло. За мен той е писател с главно „П“, колкото и банално да звучи. Или казано по друг начин – той е писател до мозъка на костите си, дълбоко в сърцевината си…
Всеки, който твърди, че жадува да прави нещо различно от това, което прави, или да бъде на място, различно от това, на което е, лъже сам себе си. Да жадуваш, не значи просто да ти се иска. Да жадуваш означава да станеш такъв, какъвто си дълбоко в сърцевината си.
„Колосът от Маруси“ (изд. „Colibri“) доказва, че думите за Милър са най-великото изразно средство, което той владее безупречно добре – небрежно, сякаш върти клечка за зъби между зъбите си, и същевременно виртуозно, сякаш е репетирал ден и нощ, за да превърне една магия в реалност. А всъщност при него нещата като че ли се получават от само себе си, без да се напряга, думите просто се появяват на белия лист и овършават всичко по пътя си.
Този път вълшебството, което Милър пресъздава, е свързано с Гърция. През 1939 г. той отива на пътешествие в страната по покана на английския писател Лорънс Даръл. Накратко, романът разказва за духовно пътуване. Ето два цитата, които съпътстват това негово пътешествие и се запечатват в ума на читателя:
Да се заставиш да не мислиш, е постижение, изключително здравословно постижение. Да мълчиш през целия ден, да не погледнеш вестник, да не слушаш радио, да не надаваш ухо на слуховете, да се отдадеш на леност, напълно безразличен към съдбата на света, е най-доброто лекарство, което можеш да си доставиш. Книжните знания изтичат капка по капка; проблемите избледняват и изчезват; връзките неусетно се късат; мислите, когато благоволиш да им дадеш воля, стават примитивни; тялото се превръща в нов, вълшебен инструмент; започваш да гледаш на растенията, камъните, рибата с други очи; чудиш се какво ли се стремят да постигнат хората с щурите си действия…
Болестите ни са нашите пристрастености – били те навици, идеологии, идеали, принципи, притежания, фобии, богове, култове, религии, каквото щете. Голямата заплата може да бъде болест, както и малката. Безделието е също толкова тежка болест, колкото и работата. Към каквото и да сме се привързали, даже надежда или вяра, то би могло да е страданието, което да ни отнесе. Трябва да се предадеш изцяло – останеш ли пристрастен дори и към най-незначителната дреболия, изхранваш микроба, който рано или късно ще те погълне.
Факт е, че „Колосът от Маруси“ е доста по-различен роман от известните му „Sexus“, „Plexus“, „Nexus“, „Тропика на рака“ и „Тропика на козирога“. Книгата е възвишен и възторжен пътепис за една държава, която очевидно е останала в сърцето на писателя завинаги. В романа не присъства еротиката, на която почитателите на Милър са свикнали, но има много споделени мисли и философски разсъждения – в типичния пълноводен и преливащ стил на Милър. 
Самият автор счита „Колосът от Маруси“ за своята най-добра творба, а критиците са на същото мнение. Милър ни разказва за Гърция изключително емоционално и разпалено, сякаш е влюбен хлапак, а Гърция – неговата любима, която той е решен да обезсмърти на всяка цена. Не спира да възхвалява всичко, свързано с южната ни съседка, а вдъхновението му е наистина поразително (през цялото време се чудех как ли щеше да изглежда този роман, ако беше посветен на България).
Бе един от онези библейски залези, при които човекът отсъства. Природата просто разтваря кървавата си ненаситна паст и поглъща всичко наоколо. Закон, ред, морал, справедливост, мъдрост, всяка абстракция е като лош номер, скроен на един безпомощен свят от идиоти.
Четейки „Колосът от Маруси“, човек се чувства сякаш е надникнал в дневника на един човек, чиито очи внезапно са заслепени, но не от Слънцето, а от Гърция. И ако „изкуството да разказваш се състои в умението така да възбудиш въображението на слушателя, та той да потъне в собствените си фантазии далеч преди края на историята“, то в „Колосът от Маруси“ Милър определено е постигнал тази цел.
Още едно ревю за книгата можете да прочетете тук.
