Романът „Котешки писма“ (изд. „Летера“) е първата ми среща с една от най-известните съвременни турски писателки – Ойя Байдар, която, след военния преврат в Турция през 1980 г., прекарва дванайсет години в изгнание.
„Котешки писма“ остави у мен усещане за целенасоченост: чрез разказване да се потърси лек за раната, зейнала след сблъсъка на идеалите с реалността.
Байдар по майсторски начин рисува миналото и настоящето на своите герои през погледа на котките им; представя социално-политическите разбирания на хората през ироничното и уравновесено светоусещане на домашните им любимци.
В този роман котките са централните персонажи. Те имат свой таен живот, изпълнен със смисъл и удовлетворение. Срещаме се с женска котка интелектуалец; бунтарка, която се влюбва в куче; мъдра, препатила котка; мъжкар, който не блести с дълбоките си познания; котарак, мечта за всяка женска и още, и още уникални образи.
Котките общуват помежду си чрез ароматна кореспонденция. Те разбират неразбираемото и усещат неизреченото с прословутата си интуиция, взаимодействат със света благодарение на езика на миризмите, вибрациите, цветовете, формите и чувствата.
А стопаните им… Те все говорят със страст, жар и самозабрава за разрушена стена, разрушени държави, „за нещо свидно и останало в миналото, за което си спомнят с тъга; за развалините, болките, за съмненията и страховете…“
Те са политически емигранти, изпаднали в безвремие на „ничия земя“, защото не могат да се помирят със себе си и със света, който са се опитвали да променят и спасят и който ги е отхвърлил.
Котките, от своя страна, започват истински да се тревожат за здравия разум на стопаните си, когато все по-често дочуват разговори за място, наречено „завръщане“. Котките са своенравни животни, привързани към дома, а приказките за предстоящо преместване леко нарушават душевния им мир (силно почват да им втръсват) и ги провокират да предприемат разследване, което да открие какъв им е проблемът на хората.
“Проблемите на хората са по-големи от нашите. И безнадежността им – също. Все мечтаят за нещо, все искат да направят нещо. Устремяват се към непостижими цели и като ги загубят болезнено страдат. Искат да бъдат спасители. Спасители на света, хората, даже и на котките. А никого не са успели да спасят. Даже и себе си.”
Проектът за разследване тайните на стопаните достига до два извода: 1) хората си задават въпроси, които нямат отговор; 2) стопаните им не са приели да сведат глава пред ред, който са смятали за несправедлив.
Пътят на достигане до тези заключения не е лесен и кратък, а пред котките се откриват все повече нови въпроси. Постепенно някои от тях започват да губят котешката си същност; сдобиват се с цели и очаквания, а също и с печал.
“Страховете ни се докоснаха, преплетоха се и се харесаха.”
Историята е богато натоварена със смисъл и провокира множество въпроси. Разказана е умело, завладяващо, с широк поглед върху историята и душевността на човека. Алегоричното присъствие на котките, които знаят каква е тайната на живота, внася неподправеност и лекота в сериозната тема. И ако сте търпеливи през първите 90 страници на романа (за мен се проточиха твърде дълго, но абсолютно си заслужаваха), книгата ще ви награди богато.
