Има две основни причини да изчета някоя книга за по-малко от седмица. Първата е ясна – книгата толкова ме впечатлява, че не мирясвам, докато не прелистя и последната страница. Втората причина е може би по-странна. Нарича се инат. Чета на инат, когато дадена книга хич не ми харесва и бързам да я „отметна“, за да премина на нещо по-интересно. Просто вярвам, че всяка книга носи някаква свята и скрита светлина и затова упорито не се отказвам, докато не я открия.
„Край на играта“ (изд. „Ciela“) е роман на турския писател Ахмет Алтан. В деня на публикуването му в Турция се продават рекордните 100 000 екземпляра. Наред с позитивните отзиви, които прочетох тук-там, интригуващата анотация на задната корица и факта, че по принцип харесвам турските писатели, посегнах с любопитство към „Край на играта“.
Началото е гръмко и обещаващо. Героят признава още на първите страници, че е убиец, но коя ли е жертвата? Въпросният убиец всъщност е самотен писател, решил да потърси вдъхновение в едно (привидно спокойно) градче край морето. Той смята, че там въображението му ще се развихри по посока на новия му криминален роман. Оказва се по-прав, отколкото е предполагал, и не след дълго се убеждава, че идеята му за книга се превръща в тревожна реалност.
Легендата, която мъти водата и изкарва на показ греховете на жителите, е местната църква. Говори се как „църквата на хълма е построена от апостол на Иисус, а тялото му е отвлечено и заровено под нея, как в основите й има съкровище“. Вярата е по-силна от съмнението дали това е истина, или не. Логично е, че всички искат да се докопат до съкровището. И този копнеж в един момент избухва на повърхността като внезапно развилнял се пожар по маслинови дръвчета. Къде остава нашият герой на фона на тази житейска драма, която води след себе си трупове и жажда за мъст? Той спи с жените на „двамата най-могъщи и опасни мъже в градчето“.
Тук е важно да се уточни, че встрани от криминалния аспект, „Край на играта“ е роман и за любовта. Алтан се е опитал да ни въвлече в една такава объркана любов, съчетаваща добре познатата ни действителност и онази, другата – виртуалната. Това преплитане на любов в истинския живот и в този на Интернет пространството на мен лично ми се стори малко банално, макар и да носи в себе си голяма доза правдоподобност.
Друго нещо, което ме подразни, бяха надменните разговори между протагониста и Бог. Героят възприема Бог като свой „некадърен колега“, който е написал доста лош роман, наричан от хората живот. Излишната високопарност, скрита под измислените диалози в тази насока, е някак предвидима, неоправдана и досадна.
Добавям като дразнещ фактор и надменността на героя, който постоянно се себеизтъква, видимо гордеейки се с факта, че познава доста добре същността на жените и мъжете. Освен да му ръкопляскаме? Да, някои от прозренията бяха наистина смислени и верни, но като читател смятам, че можех да стигна и сама до тях, без буквално да ми ги навират в лицето.
Не ми хареса и това, че главната героиня е объркана повече от необходимото, което води до добре познат похват, а именно прословутия любовен триъгълник, чието ниво в случая беше „не знам какво искам“, т.е. скучен и повърхностен. Похотта и описването на чужди сексуалности ми развалиха допълнително впечатлението от романа и засилиха мнението ми за умишлено търсена пошлост и комерсиалност.
Въпреки че в някои думи открих познати емоции, „Край на играта“ не ме впечатли така, както очаквах. Единственият герой, който за мен имаше достойна роля в тази история, беше един дърводелец. Изглежда, Алтан също е решил да вложи по-дълбок смисъл в него, но този факт, уви, отново трябваше да ни бъде прилежно обяснен, както се обяснява на малко дете защо не може да се яде сладолед през зимата.
Единственото хубаво нещо в „Край на играта“ (освен корицата) е непредвидимостта на финала, по-точно разкритието кой е жертвата. Мотивът зад убийството определено е изненадващ, неочакван и стойностен. Макар че Алтан почва да го загатва усилено, особено в последните 50-ина страници, за мен изненадата от научаването на пълната истина си остана факт.
И може би ако Алтан беше спрял дотук, тогава щях да съм по-положително настроена към книгата. Но, за съжаление, авторът решава да добави още една последна, иронична и самовлюбена глава, в която пак се съревновава с Бог на писателското поприще. Реакцията, която този излишен допълнителен финал предизвика у мен, би била твърде гневна, за да я споделя.
За да не завършвам толкова негативно, избирам един от малкото заслужаващи си цитати, реплика на гореспоменатия дърводелец:
„Птиците летят – повтори. – Ти, като погледнеш птица, виждаш летяща птица… А аз, като погледна птица, виждам кой я кара да лети… Ти избираш дали искаш да видиш птицата, или онова, което я кара да лети. Очите са достатъчни да видиш птицата, но за да видиш причината, поради която лети, е нужен и ум. Ще питаш с ума, ще отговориш с душата.“
Още едно ревю за романа може да прочетете при Христо в „Книголандия“.
