„Кралят на тръните“ e различна от първата част на поредицата. Още по-мрачна и кървава, но много по-зряла, тя те плаши и очарова на съвсем друго равнище. Ако обичате епични приказки за принцове, принцеси, омагьосани гори и еднорози – това не е вашата книга.
Хронологично разместен разказ, който не ти позволява да оставиш книгата, защото иначе ще се загубиш. Все повече врагове, все повече жертви. Разликата е, че този път Йорг вече се замисля, преди да жертва своите пионки. Но въпреки болката, която му причинява това, го прави. Защото пътят към императорския трон е кървaв и постлан с трупове и ако не го извърви, ще е нищо и никакъв масов убиец, поредният психопат.
Обърканият разказ изобщо не е толкова объркан, Лоранс умело е подредил събитията така, че да те изненада. С всяка следваща страница Йорг расте и виждаш как амбициозното социопатче се превръща в устремен, решителен и непреклонен мъж, чиято лудост ще го отведе на много странни и опасни места, но в крайна сметка е най-мощното му оръжие, последният му скрит коз в една война, която е предречено да загуби. Нашият крал на тръните обаче толкова нагъл, че успява да измами съдбата и пророчествата.
На Катерин е отделено не по-малко място в романа, отколкото на Йорг. Странната връзка между тях двамата, изкована от привличане и омраза, е много далеч от любовта, толкова далеч, че извървяла целия свят в противоположна посока, накрая се оказва само на една крачка от нея. Ала за разлика от клишето, където биха надмогнали различията си и биха се събрали в епичен и фантастичен финал с прехвърчащи херувимчета, тук развитието на историята е далеч по-реално и натрупаната горчилка успява да отрови всичко останало.
Тази книга е изпълнена с болка – нещо, което не очакваш от уж фентъзи роман, който четеш „само за забавление“. Някой от сцените вътре могат да ти докарат кошмари (обвинявам Марк Лорънс за най-странния си сън за годината), да те погнусят искрено и да те натъжат също толкова дълбоко.
