Ако по заглавието сте предполижили, че книгата е само за краткия чуден живот на Оскар Уао, както си помислих първоначално и аз, значи сте много далеч от истината. Трудно е да се синтезира всичко, което романът побира в себе си – американската латино имиграция, светът на научната фантастика, доминиканската история и много човешки съдби са сред сюжетите, преплетени безупречно един с друг.
„Краткият чуден живот на Оскар Уао“ (изд. „Жанет 45“) от Джуно Диас – американски писател от доминикански произход и носител на „Пулицър“ –неслучайно още с публикуването си през 2007-ма е обявена за книга на годината от списание „Тайм“ и „Ню Йорк“. Любопитно за българското издание е, че се появява с осем различни корици, които ще видите най-долу във видеоклипа.
Казват, че идва от Африка и е донесено тук с виковете на робите; че е предсмърното проклятие на таиносите, изречено при загиването на един свят и раждането на друг; че е зъл демон, промъкнал се в Творението през отворената на Антилите врата към ада. В общ смисъл „фуку американус“, накратко „фуку“, е проклятие или зла орис, но се употребява най-вече като „проклятието и злата орис на новия свят“.
Всички в Санто Доминго вярват, че с пристигането на европейците е дошло проклятието по техните земи, което няма как да се изкорени. Фуку е нещо неизбежно, в което всяко истинско доминиканско семейство вярва, с което си обяснява трагедиите и което предава като страх и съдба на следващите поколения. Разказът за нашия главен герой Оскар започва с лека насмешка – за него фуку е някаква старомодна отживелица, мит, който е в разрез с човешкия разум. Нещо като доминиканския Торбалан, в който обаче вярват и възрастните.
Оскар е маниак на тема фентъзи и научна фантастика, който с времето все повече започва да вярва във фуку – а и как другояче би могъл да обясни абсурдната си съдба? Често ще го чуете да се диви по страниците: „Има ли нещо по-научнофантастично от Санто Доминго? Или по-фентъзи от Антилите?“. Най-деликатно казано, Оскар е задръстеняк, който ежедневно е обект на подигравки – дебел, лишен от каквито и да е умения за разговор, срамежлив, непохватен, отчаян и непрестанно влюбен. Неговата маниакална страст и тоталната му липса на успех с жените го правят най-нетипичния доминиканец на света.
Най-голямата му болка е, че в САЩ не го приемат за американец, а в Санто Доминго за доминиканец. През целия си кратък житейски път така и не успява да намери място, където да се чувства поне малко приет и обичан. Извън томовете научна фантастика той има само двамата си приятели загубеняци и сестра си Лола.
Пубертетът се стовари отгоре му със страшна сила и превърна лицето му в нелицеприятна гледка, като го нашари с пъпки и го беляза с притеснение, а интересът му към фантастиката, заради който до този момент никой не го беше закачал, изведнъж го превърна в Загубеняк с главно З. Не можеше да си намери приятели дори и животът му да зависеше от това, беше твърде скован, твърде срамежлив и доколкото можеше да се вярва на хлапетата от квартала – твърде „странен“ (имаше навика да използва сложни думи, които беше научил предишния ден).
А какво да кажем за голямото му лудо семейство? Белисия Кабрал е най-ужасната майка на света, ще ви отблъсне още в началото с вулгарния си език, агресивно поведение към собствените деца, както и на места с откровената си жестокост. Няколко десетки страници по-късно ще разберете защо се е превърнала в това, което е, и ще ви стане мъчно за жената, която можеше да е, ако не бяха толкова страшно белязани детството и юношеството й.
Докато четях за живота й, се чудех колко точно може да понесе един човек и как е възможно да се съхрани, ако все пак успее да устои на ударите на съдбата? Белисия Кабрал ще ви скрие шапката, както и на всички около нея, които по-лесно биха се справили с торнадо, отколкото с гнева й.
Наблюдателят, който към средата на книгата взема разказа в свои ръце, е една от първите и най-силни любови на Лола, както и съквартирант на Оскар в колежа. Той е пълна противоположност на нашия герой – женкар, купонджия и мръсник. И все пак през неговите очи ние виждаме страданието на Лола, мъчителните разочарования на Оскар с поредната му неосъществена любов, както и трагичния му, но донякъде смел край.
Ла Инка е другият интересен образ в романа – тя е лелята на Белисия, която успява да я изнамери, да я спаси и да я отгледа. И цял живот да й напомня за рода, от който идва и който не познава: „Никога не забравяй, че баща ти беше лекар, а майка ти медицинска сестра. Че идваш от известния род Кабрал, който е род на интелектуалци“. Ако този род беше оцелял, Бели щеше да води спокоен буржоазен живот, но фукуто си е фуку, и на нея й отредено всичко друго, но не и сребърната лъжица.
Освен всичко останало, този роман е и кратка енциклопедия на доминиканската история. В началото бележките под линия малко ме дразнеха с дължината си (на места стигащи до цяла страница), но колкото повече научавах за Доминиканската република и Рафаел Трухильо (един от най-дълго управлявалите диктатори в Централна Америка и Карибския басейн), толкова повече исках да знам. Жестокият му авторитарен режим Джуно Диас представя едновременно с най-отвратителни подробности, но в същото време и с лека ирония, която няма как да не уловите.
Безпручен стил, хумор, пълнокръвни персонажи, исторически факти, малко фуку и магия, много научна фантастика, ролеви игри (феновете на „ДнД“ ще останат доволни) и дива карибска кръв, която не се спира пред нищо. Един от онези романи, които искам да препоръчам на всички!
Още едно ревю можете да прочетете от Габи тук.
