Трудно е да бъдеш сам на себе си майка… 11-годишният Юел много често се чувства така. Животът му е еднообразен и малко тъжен. Да има картофи за вечеря и сварено кафе – това сякаш изчерпва отношенията с баща му. Новото колело, готварската печка, мечтите и неудобните въпроси се отлагат от ден за ден. Единствената снимка на мама е гузно скрита.
Една нощ фигурата на самотното куче събужда у Юел жажда за промяна. Послушното момче дръзва да се впусне в нощни приключения, които го срещат с нови хора – някои добри, други – не толкова. Разбира се, няма как да не се забърка в нещо малко опасно, но пък татко му този път се оказва на точното място в точното време. Прекрачил границата на страха си, Юел изригва като вулкан от стаени въпроси, за които, странно, но баща му не му се сърди. Първата крачка към възстановяване на връзката им е направена. Може би те ще заживеят по-добре след признанието колко ги е наранило отсъствието на майката.
Книгата напомня, че когато родителите се затварят в себе си и крият семейните проблеми от децата си, тогава на децата им се налага да станат техни родители и с безкрайната си жива изобретателност да търсят мостове към преодоляване на отчуждението. Прекрасно е, че в случая тази ситуация е показана през гледната точка на момчето.
Малко е…засрамващо, но и полезно да се видим как изглеждаме през детските очи. Автобиографичният елемент обяснява защо повечето случки са всъщност вътрешни, а не външни. Да, срещали сме и по-заплетени и любопитни авантюри от тези на Юел, пък и кучето не се появява повече до края на романа. Но се трогнах от смелостта на автора да се обърне към детството си и по един деликатен начин да покаже неизчерпаемата съзидателна енергия у децата и тяхната потребност от истина.
Текстът е публикуван първоначално в www.detskiknigi.com.
