„Често се страхувам от утрешния ден. Ами ако се събудя и не мога да позная съпруга си? Ами ако не знам къде съм или не се позная в огледалото? Кога ще престана да бъда себе си? Онази част от мозъка ми, която отговаря за собствената ми индивидуалност, ще бъде ли засегната от болестта? Или идентичността стои над неврони, протеини и дефектни молекули ДНК? Душата и духът ми неприкосновени ли са за разрухата, причинявана от Алцхаймер?“
Много хора имат навика да поглеждат в огледалото, да търсят бели косми в косите си и семпли бръчици под клепките и да се плашат. Остарявам ли?, питат се. Притесняват се, че с напредването на възрастта ще загубят физиката си, но рядко осъзнават колко по-плашещо би било да загубят ума си. Защото това би било крахът на цялата им самоличност, на всичко, което са творили с годините. Всяка мисъл, всеки спомен и всеки човек в сърцето им би се изпарил завинаги, докато накрая не остане една празна черупка. И макар неминуемо да остаряваме и деменцията да заплита ума ни в паяжина, за някои това се случва много по-бързо.
Алис Хаулънд е популярен професор по когнитивна психология в Харвардския университет. Тя притежава висока интелигентност и прекрасен, гениален ум, но е едва на 50 години, когато й поставят диагноза Алцхаймер и се превръща в „професор по когнитивна психология с нарушени когнитивни функции“. Паметта й бързо започва да отслабва и Алис трябва да се научи да живее заедно с болестта си.
При Алцхаймер няма връщане назад, с времето невроните се увреждат трайно и умът става все по-неспособен да се справя с мислите и спомените. Засега болестта може само и единствено да се забави, но не и да се спре – все едно „да гасиш пожар с воден пистолет“. Героинята в книгата споделя, че предпочита да бъде болна от рак, а не Алцхаймер. Ракът те убива бавно, но поне знаеш, че изгубиш ли битката с него, ще можеш да погледнеш в очите хората, които обичаш, да ги познаеш и да се сбогуваш с тях, преди да си отидеш.
Алцхаймер е най-злият враг на човека, защото ограбва опустошително и кръвожадно. Това е болест, която не просто води до забрава, тя краде спомените и обезличава, като погубва изцяло личността. Защото кой си ти, мили читателю? Не си ли отражение на живота, през който си преминал, спомените, които си натрупал, хората които са те променили, които си обикнал, които топлят сърцето ти и до днес? Не си ли усилията, които си вложил в изграждането на себе си, не си ли своите предпочитания, желания и мечти?
И в този поток на мисли, ако не помните кои сте, какво предпочитате да ядете или кого обичате, то болестта на Алцхаймер отнема не само самоличността ви, а и усещането за удовлетворение от живота. И макар всеки от нас да остарява, то тя е крадецът на време, който приближава човек до смъртта с твърде рязък темп. Представете си утре да се събудите и да знаете, че е въпрос на време да забравите всичко, което някога сте били или на което сте способни. Кои книги бихте прочели, ако осъзнавахте, че скоро няма да си спомняте дори как да свързвате думите по страниците?
Романът „Все още Алис“ на Лиса Дженоува (изд. „Intense“) разказва историята на една изключителна жена с диагноза Алцхаймер, като описва развитието на болестта през погледа на болния – от малките ежедневни несигурности до по-големите и значими моменти, в които умът остава безмълвен, щом човек има нужда от него. В историята се наблюдава интересен похват на накъсаност на действието и речта, който става все по-осезаем с напредването на страниците. Сякаш болната наистина не успява да задържи мислите си, докато разказва, те започват да се повтарят, което придава динамика на текста, но и горчивина, защото читателят усеща как Алис бавно губи ума си.
Това е книга, която те учи как да живееш – да бъдеш себе си, да осмисляш какво правиш, да усещаш удовлетворение, удоволствие и любов; какво означава да си човек, а не просто сянка. Авторката дава надежда на читателя, че животът ни е като на пеперуда – макар кратък, той е прекрасен и вдъхновяващ. И дори да загубим ума си, може би няма да забравим как да чувстваме.
Но дали винаги ще я обичам? Любовта ми към нея в сърцето или в главата ми се съхранява? Ученият в нея вярваше, че емоциите се дължат на сложната лимбична система на мозъка, система, уловена в момента в окопите на битка, от която нямаше да има оцелели. Майката в нея вярваше, че любовта към дъщеря й ще остане незасегната от хаоса в съзнанието й, защото живее в сърцето.
По романа „Все още Алис“ е заснет филм, за който Джулиан Мур спечели заслужен „Оскар“ с изумителната си игра. Но, както често се случва, книгата е много по-силна и пленяваща. Тя е по-лична, защото героинята споделя всяка плашеща мисъл, родена в главата й. Така читателят се чувства „некомфортно близо до болестта“ и си представя какво би било наистина да живее с проклятието на Алцхаймер.
Макар моят съвет да е да се насладите първо на книгата, защото е истинско удоволствие за четене, то тук може да видите и трейлър на филма:
Още едно ревю за романа можете да прочетете в блога „Четецът“.
