Любов като холера

„Любов по време на холера” е от книгите, които трябва да четем поне по веднъж на всеки пет-шест години, за да (пре)откирем смисъла на думите. Когато я четох за първи път, подведена от заглавието, заложих само на любовта. Не обръщах внимание на другото, което, сега откривам, всъщност е плътта на книгата. Ненавиждах Фермина заради нейната жестокст, презирах Флорентино заради това, което тогава считах за липса на характер, и се надсмивах над прекомерната религиозност на д-р Урбино. Харесвах книгата и си мислех, че разбирам всичко. Особено любовта. А май и нея не съм разбирала достатъчно.

„Любов по време на холера” е книга-хамелеон, различна за всеки, който я чете. Ако преди попивах трепетното очакване на следващото писмо, което Флорентино ще изпрати на Фермина, възхищавах се на смелостта й да опре сама нож в гърлото си, сега всичко това ми се струва… детинско. Започнах да проумявам думите на Лоренсо Даса, че „На твоята възраст любовта е илюзия”, разбрах и какво е отнело на Фермина да отхвърли любовта на един мъж, само и само да я приеме отново половин век по-късно.

Това се нарича „порасване”. Внезапно, изненадващо, всеки от нас открива, че вече не е дете, не е дори не е и младеж, а невероятно бързо и почти незабележимо се е превърнал в млад мъж или жена и че животът, който очакваме да започне, вече ни се случва. Всеки от нас се чувства понякога като Флорентино Ариса, който се опитва да се избави от болката, затъвайки в удоволствия, в работа, а всъщност чака. Чака времето да мине, чака да дойде неговият ред да излезе на сцената, чака съдбата да го повика за главната роля. Чака любовта да го избере.

Всеки от нас достига до убеждението на д-р Урбино, че „най-важна е стабилността”, само и само в един момент да се отърси от собствените си заблуди и да осъзнае, че любовта, макар и нестабилна, е по-важна в определен етап от живота ни. Всеки от нас е изправен пред избора на Фермина – и пред последствията от този избор. Животът ни се случва, докато се опитваме да изградим стабилна представа за него, докато си създаваме основи, върху които да го градим.

Книги като „Любов по време на холера” ни карат да живеем. Да живеем сега. Докато животът още не ни се е изплъзнал, да не се страхуваме от смъртта и старостта – те са неизбежни, никой не може да им избяга. И не бива, бягайки от тях, да пропиляваме живота си. Не бива да чакаме, да оставяме животът да изтече покрай нас…

„Любов по време на холера” ме натъжава. Натъжават ме труповете, страдащи от онази форма на холера, която се охарактеризира с куршум в тила и която е неличима, защото е вирус не на тялото, а на проядената от злоба и алчност душа на времето, вирус, който не умира, имунизиран е към антибиотици.

„Любов по време на холера” е книга, която може да ти даде много отговори за смисъла на живота. Стига само да знаеш въпросите… а може би е по-добре да не питаме. Да се доверим на внезапния проблясък на интуицията, да направим своя избор… и да видим дали любовта ще ни се случи – да се борим за нея може би, да я оставим да отмине, ако не е правилната. Да понесем последствията от случая. Да живеем, да живеем с очи и душа, пълни с красота, защото „животът е по-безкраен от смъртта”.