Ако си търсите забавно лятно четиво, нещо, което да прехвърлите на плажа (или под дъжда, както предполага сегашното лято), или четиво за метрото, докато стигнете на работа – не избирайте „Луна и Грош“, всъщност не избирайте която и да е книга на Съмърсет Моъм. Защото този автор трябва да бъде четен … бавно! В никакъв случай не включвайте книгата в някакъв маратон по четене, както е модерно напоследък, не я слагайте в списъка с десетте книги, които да приключите следващата седмица или дори следващия месец. Защото тя не заслужава да бъде прехвърлена, четната между две други или приключена.
Отделете й времето си, отдайте й вниманието си и няма да съжалявате.
Тя е като истинското вино – аз го гаврътнете на един дъх, никога няма да разберете колко плътно, ароматно, вкусно е било, а ще си останете само с етикета и цената. „Луна и грош“ е изумително богата и плътна книга, всяко изречение в нея си струва да бъде прочетено дума по дума, осмислено, осъзнато. Защото тя ни поднася много повече от една история, дарява ни с толкова разсъждения, че дори и бавно да я четете, пак съществува риск да не възприемете всичко. Затова е и книга, която ви препоръчвам да не заемате на друг, да подарявате вашето копие или да го дарите. Колкото и четивно егоистично да звучи – това е книга, която си заслужава да пазите само за себе си и под ръка, когато ви се прииска да я препрочетете.
Романът е свързан с едно объркващо противоречие. От една страна, главният герой – Чарлс Стрикланд е вдъхновен от личността на Пол Гоген и в много щрихи и светлосенки историята на Чарлс и живота на великия художник се припокриват, но все пак погледната отдалеч цялостната картина е съвсем различна.
Не се заблуждавайте – това не е биография на Гоген, но представлява в чист вид описание на феномена на гения. Истината е, че на моменти може дори да останете шокирани от безразличието на Чарлс към другите хора, към собственото му семейство, към собствения му живот. Но всъщност точно в това се състои умението на автора – не да придава благородни качества на един човек само заради таланта му, не да оправдава и притъпява крайните постъпки на гения, а да обрисува истинността, колкото и странна да е тя в средностатистическите очи. Моъм ни показва в чиста светлина един нестандартен образ, воден не от желание за богатство и положение в обществото, търсещ не истинска любов или призвание, а подвластен само на една единствена сила – тази, която го обладава като демон и в същото време му дава криле на ангел – желанието да твори, да съзре красотата, да съумее да я улови.
Това дори не е роман за обсебеността на артиста, а невероятен портрет на човек, който просто не може да съществува под друга форма, освен чрез творчеството си. Образът, създаден от Моъм може и да не е наистина Гоген, но ни кара да се замислим за творците, които са съществували навремето – тези живеещи в мизерия художници и скулптори, спящи по тъмни и плесенясали тавански стаички, често гладуващи или събиращи по няколко дребни пари за абсент. Тези смятани от обществото за чудаци и пройдохи мъже, които се лишават от удобства, охолство и дори от близките си, за да се посветят на страстта си, за да създават изкуство, и то изкуство, което дори не е добре приемано. Тези борци, които са издигали в култ единствено собствената си представа за красотата и повечето от които така и не са доживели да разберат, че са признати за едни от най-великите, че всъщност просто са изпреварили времето си.
Кара ни да се замислим колко такива творци има днес – художници, музиканти, писатели… днес в нашето комерсиално общество, когато успехът често няма нищо общо с таланта и изкуството. Съществуват ли и днес толкова стойностни творци, че след време да послужат за първообрази за романите на бъдещите велики писатели? И идва ли изобщо поколение от бъдещи велики писатели?
