„Луна и грош“ на Съмърсет Моъм (изд. „Хермес“) на пръв поглед е романизирана биография на художника Пол Гоген. Всъщност това е разказ за гения, за изкуството, за обсесиите и трагедията на неразбрания творец. Поднесени заедно с факти от живота на Гоген, те придават по-голяма дълбочина и плътност на заложените от Моъм идеи.
За втори път тази година чета книга с Пол Гоген на преден план (първата беше „Раят зад другия ъгъл“ на Марио Варгас Льоса). В „Луна и грош“ неговото име е Чарлс Стрикланд – безпощаден, откровено неприятен и жесток, в същото време затворен и безразличен човек. Единственото му желание е да създава изкуство, или както много често казва – просто да бъде оставен на мира.
Трябва да призная, че когато се запознах с Чарлс Стрикланд, не забелязах нито за миг нещо необикновено в него. Днес обаче малцина са тези, които ще отрекат, че той бе велик. Тук не става дума за величието на преуспелия политик или прославения воин. То е отличителна черта по-скоро на заеманото положение, отколкото на самия човек, и всяка промяна в обстоятелствата го свежда до съвсем незабележими размери. Твърде често излиза, че един свален министър-председател не е бил нищо повече от помпозен оратор, а генералът, останал без армия — безобиден пазарен герой. Величието на Чарлс Стрикланд бе истинско. Може и да не харесвате творбите му, но едва ли ще можете да му откажете да ги почетете с интереса си. Той тревожи и завладява.
След близо 40 години спокоен, охолен и приятен живот, добро положение в обществото, стабилна работа, две деца и съпруга, един ден Стрикланд оставя бележка, че си тръгва и никога повече няма да се върне обратно. Потиснатият копнеж да бъде художник го подтиква към пътуване до далечни страни, пълна мизерия и немалко несгоди по пътя, завършили с трагична и мъчителна смърт. 
Стрикланд е от онези персонажи, които ще ви дразнят и интригуват едновременно. Абсолютно безразличен към нещастието и болката на околните, той е откъснат емоционално от света и настоящето. Не е способен да се трогне от рухването на няколко съдби едновременно, дори и от самоубийство, което би трябвало да лежи на собствената му съвест.
На всичкото отгоре признава това невъзмутимо и леко ехидно. И докато все повече нараства копнежът да му зашиеш два шамара, потръпваш от възторг пред картините му, които нямат нищо общо с традициите и големите имена преди него. Образ, който я толкова ярък, че помита всичко около себе си.
Красотата е онова необикновено и удивително нещо, което художникът в тежки душевни терзания изтръгва и досътворява от хаоса на света. И когато я създаде, не е дадено на всички да я познаят. За да я усетиш, трябва да изминеш пътя на художника. Тя е като мелодия, която той ти пее, но за да я чуе сърцето ти, са нужни знания, чувствителност и фантазия.
Прочетете и ревюто на Бела тук. Христо от „Книголандия“ също е писал за книгата.
