В своята книга „Моята автобиография“ футболната легенда сър Алекс Фъргюсън отделя цяла глава на хобитата си извън футбола, а едно от основните сред тях са именно книгите. Прочетете откъса от книгата, в който треньорът разказва за любимите си четива.
Когато аз и Кати се върнахме в Щатите през 1991 г. за годишнината ни от сватбата, пътувахме до Чикаго, Сан Франциско, Хаваи, Лас Вегас и така, докато стигнахме при едни наши приятели в Тексас, а после завършихме в Ню Йорк. След това ходихме почти всяка година. Колекцията ми от книги набра скорост. Най-пълната биография на Джон Кенеди е най-вероятно тази на Робърт Далък, „Един незавършен живот, Джон Ф. Кенеди 1917–1963“. Изключителна книга. Далък е имал достъп до медицинския картон на Кенеди и разкрива, че той е бил ходещо чудо на медицината, имал е Адисонова болест и чернодробни проблеми.
През своя тригодишен мандат той е преминал през множество важни битки – като започнем от провала на инвазията в Залива на свинете, за който той поема вината, а също и сегрегацията, Студената война, Виетнам и Кубинската ракетна криза. Здравеопазването също е било обект на разпри, както е и днес. Имал е работа за вършене. Ето и нещо встрани от темата, което хвърля светлина върху значението на любимата на целия свят игра. По-късно, през 1969 г., знаете ли как ЦРУ разбират, че руснаците работят в Куба? Футболни игрища. Снимки от въздуха на футболни игрища, построени от съветски работници. Кубинците не играели футбол. Хенри Кисинджър бил с европейски манталитет и разбрал това.
Интересът ми към литературата по темата за Кенеди ме накара да се запозная с някои прекрасни книги: между тях изпъква „Най-добрите и най-умните“ на Дейвид Халбърстам. Тя се съсредоточава върху причините да се отиде във Виетнам и лъжите, с които са били заблуждавани братята Кенеди. Дори Робърт Макнамара, министър на отбраната на САЩ и приятел на семейството, ги е подвеждал. При пенсионирането си той се извинява на семейство Кенеди.
По време на лятната ни обиколка на Америка през 2010 г. посетих Гетисбърг и отидох на обяд с Джеймс М. Макферсън в Принстънския университет. Той е историк, изследовател на Гражданската война и е написал „Боен вик за свобода“. Разведоха ме също и из Белия дом. Увлечението ми по Гражданската война се появи, когато някой ми даде книга за генералите в този конфликт. И от двете страни са имали десетки. Учители са били произвеждани в генерали. Веднъж Гордън Браун ме попита какво чета. „Гражданската война“, отвърнах аз. Гордън каза, че ще ми изпрати някои записи. Не след дълго получих трийсет и пет записа на лекции на Гари Галахър – той продължаваше да работи с Джеймс Макферсън върху ролята на флота във войната, история, за която се знае твърде малко.
После дойдоха конните надбягвания, друга голяма страст и друг отдушник.
Няма тайна на успеха в този свят. Ключът е в здравата работа. Книгата на Малкълм Гладуел „Изключителните: история на успеха“ можеше и просто да бъде озаглавена „Здрава работа“. Голям зор. Примерите са налице още от Рокфелер и Карнеги. Има една история за Рокфелер, която много харесвам. Семейството им често ходело на църква. Един ден, както паничката за дарения обикаляла и всеки пускал по долар, неговият син му казал: „Тате, няма ли да е по-добре да им дадем петдесет долара за цялата година?“ – „Да – казал бащата, – но ще загубим три долара, синко. Лихва.“
С радост мога да отбележа, че такова просто действие като четенето е чудотворна отмора от шумотевицата на професията и живота. Ако поканя гостенин в своята библиотека, той ще види книги за президенти, премиер-министри, Нелсън Мандела, Рокфелер, ораторско изкуство, Никсън и Кисинджър, Браун, Блеър, Маунтбатън, Чърчил, Клинтън, Южна Африка и шотландска история. Вътре е книгата на Гордън Браун за шотландския политик социалист Джеймс Макстън. После следват всичките книги за Кенеди.
След това идва ред на раздела за големите деспоти. Онова, с което ме заинтригуваха, бяха крайностите, до които човечеството може да стигне. „Младият Сталин“ от Симон Себаг Монтефиоре; диктаторите – Сталин и Хитлер; Ленин; „Тайните на Втората световна война“ от Лорънс Рийс; „Сталинград“ и „Берлин: падането 1945“ от Антъни Бийвър.
За разведряване ще добавя Едмънд Хилари и Дейвид Нивън. И отново към тъмната страна и престъпленията: близнаците Крей и американската мафия.
Дотолкова се бях потопил в спорта в професионалния си живот, че обикновено не четях много книги за спорт. Но на лавиците има и няколко крайъгълни камъка на този тип литература. Като четях „Когато гордостта все още значеше нещо“, биографията на Винс Ломбарди, великия треньор на Грийн Бей Пакърс, от Дейвид Маранис, си мислех: „Той пише за мен, аз съм точно като Ломбарди“. Обсесията. Идентифицирах се съвсем точно с една от паметните фрази на Ломбарди: „Не загубихме мача, просто времето не ни стигна“.
