Цяла седмица любов. Тези дни се срещнахте с първите й трепети, любовта, която трае три години, любовното признание на една лъвица и любовта като изгубено стихотворение, а ви очакват още много и различни видове до края на седмицата.
„Любовта единствена“ на Лоранс Плазне (изд. „Colibri“) например предлага един малко по-различен вид четене, който ще ви доведе повече до осмисляне и съзерцание. Тя разказва дълбоко и интимно за влудяващата любов, снимана на рентген и разкостена със скалпел в дълбочина. Авторката е обърнала внимание на всяка нишка от чувства, която би могла да породи любовта – от обаяние, обожание, похот, страст, през безразличие, отвращение, омраза и дори истинска лудост.
Това е любовта, която обсебва ума. Любовта като опиянение, „подчинение, световъртеж, пропаст, бразда и предел”. Любовта, силна като желание за притежание. Любовта като лов. Влюбените като хищници, които се дебнат и водят борба за надмощие. Обърканата игра, която води до неразбирателство и хаос. Любовта като идеал, който умът гради върху илюзии и призраци. „Любовта не се подхранва от взаимност, а от видения.” Защото влюбените често не стенат от един и същ вид увлечение, а „споделят имитации“. Възхищението превърнало се в идеализиране след виденията на ума. Невъзможността за притежание на идеала експонирана до неприязън и презрение. Всички онези неща, които като проказа дебнат любовта – страха, суетата, липсата на доверие и комуникация, съмнението, безпокойството, тъгата. Мъчителната любов, която обзема ума и го изтезава като „черна мъка и орис“. Не любовта, която окрилява, а любовта, която подарява безсънни тежки нощи. Любовта – „опиянение и лудост“. Желанието – „необуздано, тревожно и мъчително” .Това е „Любовта единствена“, която ни напомня, че човек трябва да умее не само да обича, но и да умее да бъде обичан.
Романът разказва за живота на госпожица Д’Албрехт от 15-годишна девойка, която тепърва познава чувствеността и женствеността, до аскетизма на нейната старост. Животът я среща и разделя с Господин Дьо Рамон и между тях се разгаря любов, силна до болка. Но дали откърменият с презрение и тъга е способен да познае щастието, без да го отблъсне? Дали е умение да бъдеш щастлив? Дали човек не трябва да се научи първо да обича себе си, за да е способен да отдаде любовта другиму?
„Любовта единствена“ е добре написана и умело преведена от Галина Меламед. За да опише любовта в дълбочина, авторката Лоранс Плазне е използвала добър подбор на изрази, в който сякаш няма и една излишна дума. Ако обаче сте решили да четете тази книга, затегнете предпазните колани на чувствителността си, защото „Любовта единствена” е, така да се каже, тежка и драматична творба, в която се надяваш нещо да избави героите от мъките им, но това не се случва и те бродят като оглозгани души, уморени едновременно от любов и от „всичко, което не е любов„. Имаше момент, в който бях на крачка да се откажа да продължа нататък, защото всичко в мен се сви. Така че ако очаквате жизнерадостна история с романтичен щастлив край, потърсете я другаде.
