Връзката с майката понякога е сложна и противоречива. Трудно ни е да си представим какви са били майките ни извън образа, в който ги познаваме. Вдъхновени от стихотворението на Каръл Ан Дъфи „Before You Were Mine“, известни писатели споделят в The Guardian размислите си върху младежки фотографии на майките си. Предлагаме ви текстовете на трима от тях.
Джанет Уинтърсън („Страстта“, „Тежестта“) – г-жа Уинтърсън
Г-жа Уинтърсън
Какво чувствам, когато гледам тази снимка? Тъга. Страх. Разочарование. Съчувствие. Съжаление.
Снимката е професионална, направена в началото на 40-те. Но в нея има нещо викторианско: изпънатата стойка, обиците, черната рокля с висока яка, без фон. Майката на г-жа У. била Браунриг, от добро семейство, но Първата световна война преобърнала шансовете й за брак и така през 1919, на 30 години, тя се омъжила без любов за много по-млад мъж, който вече бил осакатен психически от гадната война. Той взел парите й, за да започне бизнес с файтони. Тормозел и унижавал жена си и дъщеря си, не ги осигурявал материално. Майка ми се омъжила, за да избяга, но и нейният брак бил неравностоен, както казвали тогава, и тя никога не успяла да си възвърне предишния социален статус.
На тази снимка мога да видя къде ще се приюти тази загуба. Мога да видя гордостта й.
Г- жа Уинтърсън била принудена да напусне училище на 14 години. Мъжът, за когото се омъжила, напуснал училището на 12. Освен всичко, той бил войник по принуда, изпълнен с ужас от десанта в Нормандия. Войниците от неговия чин нямали никакви боеприпаси: „Оправете си щиковете, момчета!“.
С г-жа Уинтърсън се оженили малко след тази фотография и края на войната. Баща ми бил доволен, тя – никога. Щастието би било равнозначно на поражение. Нейното страдание станало почетен медал. Тя се справяла с помощта на хапчета и никотин – сърдита, депресирана, заловена в капан. През 1960, поради невъзможността да имат деца (или в техния случай, неспособността за действието, необходимо, за да имаш деца), те ме осиновили.
Предполагам, че когато ме изгони на 16 години, тя облекчаваше собственото си отхвърляне и загуба.
Съвсем наскоро завърших драматизацията на „Oranges Are Not The Only Fruit“ („Портокалите не са единственият плод“) за BBC Радио 4. Лесли Шарп ще играе майка ми. Това е четвъртият път, в който се връщам към това ранно произведение, и всеки път пада мрак.
Все така смешно, винаги драматично, и фигурата на г-жа Уинтърсън господства. Как би могло да бъде иначе? Само я погледнете!
Когато „Портокалите“ беше публикувана през 1985, тя каза: „За първи път ми се налага да поръчвам книга под фалшиво име“.
Четири години по-късно беше мъртва, а аз бях на 29. Нямаше време да поправим каквото и да било.
Мисля си за нея, за револвера в чекмеджето, за пищния свят на депресията,твърде голям за нея, как свиреше на пиано песните на Катлин Ферие. Съжалявам, че умря, преди да възстановя състоянието й. Съжалявам, че така и не успя да има собствена къща с градина.
Джулиан Барнс („Нива на живот“, „Артър и Джордж“) – Катлийн Сколток
Катлийн Сколток
Снимката трябва да е правена в средата на 30-те, десетина години, преди да се родя, и почти със сигурност (съдейки по замазаните сгради зад нея) във Франция. Тя, Катлин Сколток, тогава в Университета в Бирмингам, ще да е била на гости на приятелката си по писма в или близо до Нанси. Харесва ми да си представям как показва на французите, че да, англичаните също могат да бъдат стилни.
Харесвам костюма, шала, косата и доста бунтарските бели обувки, които бегло съзираме. Усмихвам се на факта, че държи запалена цигара. Когато бях малък, пушенето й ме отвращаваше; сега го намирам за стилно. Харесва ми изражението й – приятелско, и в същото време решително.
Но този образ ми харесва най-вече, защото не ми напомня на моята майка. Тя наподобява на тогавашна актриса, чието име ти се изплъзва от ума – например от филм за сътрудниците на тайните служби, привлечени да работят в Блечли Парк* по време на войната. Изглежда като млада жена с множество различни перспективи в живота пред нея. Някоя, която можеше да не ми е майка; някоя, която да не ме вбесява така, свеждайки отношенията ни до продължителна, мълчалива английска свада. Колкото и да е безсмислено, пожелавам на тази непозната жена по-хубав живот, дори само като майка на дъщерята, която никога не е имала. Всъщност, иска ми се да не беше моя майка, макар и повече за нейно добро, отколкото за мое.
Джулия Доналдсън („Грузулак“) – Елизабет Еде
Елизабет Еде
Това е снимка на майка ми, правена през Втората световна война. Тя е в ранните си 20 години и носи униформа на Кралската женска военноморска служба (Wrens). Тя владееше перфектно немски и е помагала с превода и може би дешифрирането на съобщенията на германците. Запознала се с баща ми малко преди да бъде мобилизиран, и те имали само три срещи. После той попаднал за пет години в германски военнопленически лагер, но си пишели редовно. След войната си уговорили среща в парка Сейнт Джеймс. Разказват, че тя го била забравила как изглежда, а той бил забравил къде е Сейнт Джеймс, но всичко се наредило и се оженили шест месеца по-късно. (Баща ми запознал и сестра си със свой другар от лагера и те се оженили в същата година. След това четиримата споделяли къща в Лондон.)
Мисля, че мама изглежда красива, с хубавите й скули и ясния интелигентен поглед. Снимката ме прави едновременно щастлива и тъжна, защото тя не е вече между живите. Почина на 85 години в дрямката си, след като бе гледала мач по телевизията и бе решавала криптирана кръстословица в „Гардиън“.
Материалът е преведен със съкращения
*Блечли Парк (Bletchley Park) – свръхсекретно подразделение на британските разузнавателни служби за разработка на кодове и дешифриране през Втората световна война.
