Мария Степанова е от онези редки съвременни писатели, които не просто се вглеждат в паметта, а я моделират, превръщат я в личен и културен камертон – между историята и тялото, между личното и колективното. Поет, есеист, романист и редактор, Степанова създава литература, която руши жанровите граници и смесва документалност, интимност и поезия – всеки ред, всяко изречение носят усещане за тревожна, но и освобождаваща дълбочина.
Поводът за този разговор е не само излизането на романа ѝ „Фокус“ на български (изд. „Жанет-45“, превод: Здравка Петрова), но и гостуването ѝ на четвъртото издание на „Литературни срещи“. Темата на фестивала тази година – „Археология на паметта“ – сякаш е писана по Мария Степанова: разговорите, четенията и срещите събират автори и читатели около въпроса как се помни и какво забравяме, кои пластове от миналото стават част от личната и обществената ни митология.
Разговаряме за рисковете на езика, капаните на миналото, надеждата за нова литература – и малките спасения, които понякога идват с един стих, с чужд почерк, с драскулка на стената.
Във Вашите книги паметта не е просто тема, а по-скоро инструмент – нещо като камертон за душата. Как формите, които избирате – поезия, есе, роман – моделират или дори предават това търсене на резонанса на паметта?
Добър въпрос и добра метафора. Предполагам, че при писането, или поне в моя случай, формата всъщност не я избирам аз – тя някак си ме намира. Особено в поезията този процес е до голяма степен подсъзнателен: първо усещаш празнината, която трябва да бъде запълнена с думи, със звуци. Поезията всъщност е и средство за съхранение на паметта, нали? Особено в езици, в които звукът все още носи значение, където са останали следи от традиционните форми. Когато бях ученичка, в училище трябваше да запомняме много стихотворения и да ги рецитираме пред класа. Тогава това ни се струваше скучно и безсмислено – какъв е смисълът да стоиш на един стол и да рецитираш? Но всъщност това ти дава допълнителен речников запас, вътрешен речник от рими. А римите са нещо повече – те са средство, което може да те отведе от точка А до някоя съвсем различна точка, понякога далеч отвъд точка Б. Римите и асоциациите, които носят, свързват различни неща, понятия и истории, като ги поставят на една и съща плоскост, където те започват да взаимодействат – понякога дори против волята ти.
Значи, без значение дали става дума за поезия, есе или роман, вие просто запечатвате спомена и усещането?
В известен смисъл – да. Но, разбира се, въпросите на структурата и композицията са много важни за мен. Може би в моя случай композицията не е линейна.
Описвали сте руския език като език, обременен с носталгия, неистина, агресия – език на памет и забрава. Как оставате „у дома“ в такъв език и какви лични пространства си отвоювате вътре в него?
Мисля, че много неща могат да се кажат не само за руския, но за всеки имперски или голям език, а и за езика изобщо. Езикът лесно може да се инструментализира, да се превърне в оръжие за потискане. Само преди няколко часа разговарях с български приятел тук за езиковите реформи в България през XIX век и в Русия в края на XVIII век – процесът и целта са били почти еднакви. Създава се концепция за езиково единство, за съвършен, „висок“ език – нещо, което произтича от френските езикови реформи от XVIII век. Тогава вероятно е изглеждало като добра идея: вземаш необработен мрамор от различни диалекти и от него извайваш нещо хармонично и красиво. Но това означава заличаване на различията в диалектите.
В Русия този ефект е особено поразителен. С появата на радиото, телевизията и др. се появи единен говорим език, който звучи еднакво навсякъде – без големи разлики. Само по произношението понякога можеш да познаеш откъде е човекът, но лексиката е една и съща, а езиковите нововъведения се разпространяват светкавично. Ако езикът се „зарази“ от нещо, това се случва навсякъде едновременно.
В други страни, като Германия или Словения, диалектите продължават да живеят и се развиват. В Кьолн, например, има местен диалект, който се използва дори във вестници и в оперни постановки, без да застрашава общия език. Множествеността и възможността за други гласове и значения е нещо красиво. Затова ми е тъжно за руския – за възможностите, които губи.
Ако днес някой реши да промени езика и разполага с достатъчно ресурси, промяната става необратима. Затова единственият начин да се противопоставя е като направя руския възможно най-личен. Нямам втори майчин език, както, например, берлинската поетеса Диана Расулова, която съчетава различни езици и ги оставя да се просмукват един в друг в своите транслингвистични произведения. Моят начин е да превърна руския в свой вътрешен език – да се противопоставям на правилата на граматиката, да смесвам различни регистри, да променям структурата на думите. Не знам дали това има политическо значение, но за мен е начин на оцеляване.
Пишете „Аз съм семейна програма, ускоряваща хода, кръгова панорама, обесебен параход.“ До каква степен писането Ви е акт на освобождение от наследените наративи и какво означава за Вас свободата в границите на езика?
На всички добри въпроси е трудно да се отговори. Още от малка, поради семейната атмосфера и произхода ми, силно се интересувах от миналото. Моят начин да се справям с тези неща е чрез вътрешна ретроспекция, обръщам внимание на гласовете, имената и историите от миналото. За мен е важно да мога не да „притежавам“ това минало, а да се науча да разговарям с гласовете от него – понякога на много физическо ниво.
Когато пишех „В памет на паметта“, процесът беше дълъг. Първо събирах материал, после търсех структура, която да обхване всичко това. Преди да започна да пиша, направих две неща: първо от тях беше физическото посещение на всички места, където са живели моите предци. Което си беше дълъг път. И редица дестинации – някои места – в средата на Русия и на толкова отдалечени места, че не можеш да стигнеш до тях с влак. Така че трябва да вземеш кола от някой голям град и след това да шофираш може би четири или пет часа, за да пристигнеш. А някои от моите роднини в началото на XX век са живели на места, които сега са известни от новините за сражения в Украйна, близо до морето – Херсон. Знаете, че тези места всъщност са били трагични места. Защото някак си исторически, ако се случва нещо ужасно, то винаги се случва около определени места, определени градове или села. И Херсон е един от тези градове. По време на революцията, по време на Втората световна война това е място, където се случват различни събития. Затова отидох там, отидох в Париж, където баба ми е живяла между двете войни и т.н.
Имам огромен семеен архив – писма, пощенски картички, бележки, какво ли не. И реших, че за да разбера хората и нещата, за които пиша, трябва действително физически да напиша всички тези писма. Така че взех този архив в неговата цялост, не само писмата, които исках да използвам, и ги преписах на компютъра си. И това беше промяна, защото когато не просто четеш, а пишеш определени неща, принадлежащи на друга епоха, те се запечатват, стават по-видими. Започваш да разбираш не само избора на думи, но и логиката зад думите, начина, музиката на себеизразяването. И да, това беше от съществено значение. И може би по някакъв начин формиращо за мен като белетрист. Прозата е нещо, с което започнах много късно в живота си. Никога не съм планирала или желала да пиша проза. Когато ме питаха дали искам да напиша разказ или роман, винаги отговарях, че ако искам, ще напиша поема. Но сега е различно и толкова много неща са се променили благодарение на това.
В стиховете Ви паметта има ясно физическо измерение – тя се усеща като мускул, кожа, дори кост. Вярвате ли, че носим историите си не само в мисълта, но и вписани в самото тяло?
Абсолютно. Мисля, че това е основният начин, по който паметта се предава – не само чрез архиви или семейни разкази, а и на по-дълбоко ниво, чрез нещо, което буквално се „впива“ в костите, в ДНК-то ни на по-дълбоко ниво и това е нивото на паметта, която е в костите ни, нивото на подсъзнателните избори и страхове, нещо, което ни мотивира отвъд силата на волята ни, може би, и това не е непременно нещо добро, защото ако имате някакви наследени страхове, а имам предвид, че след ХХ век всеки от нас има наследени страхове.
В творчеството Ви често се завръща темата за ненадеждността, дори фикционалността на паметта. Кога според Вас паметта, включително и собствената, се превръща в история, която си разказваме, а не в истина, която обитаваме?
Аз всъщност не знам , но споменът не е факт, той е действителен, но не е фактически, така че винаги има нюанси, които може да бъдат променени отново съзнателно или подсъзнателно. Има една история, която обичам да разказвам, за един студент, който пишел дисертацията си за паметта и бил направил малък експеримент със семейството си. Имало голямо семейно събиране и те се събрали около масата и си разменяли стари истории, стари спомени и в един момент той сложил на масата спомен, който не бил фактически, а негова собствена измислица. Той искал да изпробва семейството си, искал да разбере какво ще стане, ако представи нещо напълно измислено. Разказал историята за това как бил съвсем малък и се загубил, изгубил се в един супермаркет и всички го търсели. И никой не можел да си спомни за това, защото то никога не се е случвало. Но той разказва много ярки подробности, сцена на снимка на бяла мечка, на която го чакали, и така нататък, и така нататък. И така бавно членовете на семейството започнали да си „спомнят“. „Да, спомням си нещо подобно. Да, ти плачеше и плачеше и, знаеш ли…“ Бавно това влиза в този невидим архив от семейни спомени, които всички споделят. Така че на следващия ден, когато по време на закуската той споделя, че историята е била фалшива, всички не просто се дразнят. Те са категорични, че… Това е истина. Случило се е и той е този, който го е забравил и представил като нещо измислено.
Твърде лесно е да се повлияеш от собствените си измислици или от собственото си желание и какво ли още не. Което означава, че повече от всеки друг път трябва да се придържаме към фактите и към историческите разкази. Преди няколко години, когато културата на паметта тепърва се зараждаше и започваше да процъфтява, имаше известна готовност да се прави разлика между история и памет. Историята е нещо фактологично и може би малко дидактично и леко скучно, нещо от учебника, а паметта е жива и ярка и изпълнена с истинско чувство за споделена история. Но както винаги се случва, когато има равновесие и нещата се разбалансират, това е стигнало твърде далеч, до степен, че в държавите там вече има своя собствена версия на паметта. Официална версия на паметта. Така че това е наказание за душата и индивидуалността. Виждаме го и в руската война срещу Украйна – стремежът да се наложи „своя“ версия на историята на съседната страна, която се съпротивлява, и така се стига до истинска война с хиляди и стотици хиляди жертви, която просто се случва и всичко започва с надценяване на собствената версия на нещата и загуба на равновесие.
Сред по-младите писатели в Русия и Източна Европа усещате ли ново отношение към миналото – белязано от умора, предизвикателство, нежност?
Имам чувството, че в световната литература като цяло, не обезателно само в Русия или в Централна Европа, но и навсякъде другаде по света, има една нова област, която аз наричам „мемориална литература“ и която се противопоставя на традиционното възприемане на литературните жанрове. Не е задължително да е мемоар, роман или стихосбирка, но понякога се случва да е роман или стихосбирка, но като цяло това нещо е многожанрово, някакво ново битие, и за мен е безкрайно очарователно.
Каква утеха или покана бихте искали да поднесе литературата на паметта на читател, който се чувства изгубен, „охладен и повит в целофан“?
Моето усещане е, че за съжаление чувството на изгубеност или несигурност е трагично състояние на човека. Това е нещо, от което със сигурност не можем да се отървем, и може би би било по-добре някак си да се приспособим към разбирането, че това е начинът, по който живеем. Животът е трагичен, и то не непременно в исторически смисъл. Защото имаме много обикновени, ежедневни трагедии, които се случват на нас самите, на семействата ни и т.н. А понякога, в днешно време, към тях се прибавя и цялата политическа катастрофа, която преживяваме наоколо. Но се опасявам, че голяма част от съвременните политически решения са, според мен, най-важните. И смятам, че най-важното е, че не се боим да живеем в свят, в който не се страхуваме да бъдем еднакви. Защото ние не се страхуваме да бъдем еднакви. И това е най-важното нещо. И мисля, че гласуването за този човек или за тази партия е продиктувано от желанието да се чувстваме в безопасност, от страха от бъдещето, от нежеланието да живеем на сегашния етап, който усещаме почти като убежище. Знаем, че той е несъвършен, знаем, че е направо порочен, че всичко е ужасно, но някак си хората го усещат. А в съседната стая ги чака нещо още по-лошо. И така, хората се опитват да се придържат към това, което вече имат, което означава да бъдат консервативни, а след това и радикално консервативни, и това води право в средата на катастрофата, която се опитват да предотвратят.
Вашето писане се движи между деликатна ирония и тиха тъга. Каква е функцията на хумора и иронията, когато се докосвате до раните на историята и личната загуба?
Мисля, че животът е ту красив, ту ужасен, ту красив, ту красив, ту ужасен, и не можеш да спреш да го повтаряш. Не можеш да спреш да повтаряш това или онова. И да, това е изобилие, но все пак е нещо, което човек получава, което постоянно преоткрива. В италианския език съществува понятието bella figura, което означава да запазиш достойнството си. Да покажеш на вселената най-доброто си лице. Да се съпротивляваш в личен план. И за мен това включва голяма доза самоирония и хумор като цяло, защото живеем в ужасно време, но то си има своите смешни части, и е важно да бъдеш смешен или поне да не губиш това чувство за хумор. Моралът на тази комедия е необходим за, ами, запазване на човечността. Това е антидот от чувството за трагизъм, което е близко до чувството за героизъм, а чувството за героизъм води до същата катастрофа до бомбастичния лозунг, и случайните исторически разкази, и цялата драма – грандиозни неща и опити за съпротива. Така че моят избор е множеството гласове и множеството истории, малки истории, и се надявам, че никоя от тях не се опитва да бъде грандиозна, т.е. да заема чуждо пространство.
Може ли литературата, с всичките си изобретения, да бъде някакво противодействие на фалшифицирането на паметта – или тя неизбежно е част от голямото творческо измамничество?
Мария Степанова (снимка: Ekko von Schwichow/ Suhrkamp Verlag)
Не знам. Може би е по-добре да говорим не за литература, а за писане и писатели, защото литературата звучи като монолит, а тя не е. Нито едно произведение не е предотвратило война или не е накарало убиец да се откаже от убийството, или поне така изглежда. Но от друга страна, писането може да спасява животи, но по един личен начин. То не кара една държава да… преосмисли себе си и да стане добра, каквото и да означава добро. Но може да промени една човешка психика, а след това друга, а след това още една. И това е нивото и начинът, по който действа писането, на лично ниво като разговор между двама души, който може да бъде доста траен. И връщането към познанието някъде другаде. Например да знаеш стихотворения наизуст. Знаете ли, че това всъщност на практика е спасявало животи в концентрационните лагери през ХХ век, защото човек, който и в германските, и в съветските лагери, е знаел достатъчно стихотворения наизуст, пазейки ги в главата си, е можел да сподели това. И не само че е предоставяло тайно вътрешно пространство, в което човек е можел да се скрие вътре в стихотворението, да рецитира мемоари, да го обработва в главата си, като истински, като това безкрайно парче видеоматериал, но и е можел да го сподели. Можел е да направи това лично пространство за повече стихотворения общностно. Така че това работи, но в по-малък мащаб и с известна прецизност.
И накрая: Вярвате ли, че литературата може истински да ни освободи от собствената ни съдба, или тя просто осветява непрекъснатите нишки, които ни свързват с нея?
Честно казано, мисля, че нищо не може да го направи. Е, аз съм много по-голям песимист, отколкото преди, но има нещо, което мисля от дълго време. Мисля, че нищо не решава въпросите на живота и смъртта. И всяко човешко същество трябва да ги реши за себе си, просто защото това не е просто естествено, това е изискване. Литературата или писането могат да помогнат наполовина. Но в общи линии това е образът, който имам от много, много време в съзнанието си. Бях в Петропавловската крепост, която е малко селце в град Петропавлов, което е затвор. Бил е затвор, царски затвор по времето на царската власт в Русия. И ме пуснаха, исках да го видя, защото моята прабаба е била в затвора там в началото на века. А сега е просто музей. Но пространството е същото. И можете да пишете. Можете да видите малки рисунки, графити. Бившите затворници са живели по стените. И понякога тези рисунки са доста сложни и дори красиви. Понякога са просто обикновено парче нищо. Но, разбира се, всяко едно парченце от това е документ и спомен. Е, нещо се е променило. И мисля, че е важно да го разберем и да го пазим, защото то е белег на нечий чужд живот. Всички тези хора отдавна са мъртви. Но това е обозначение за тяхното съществуване. Документ, който се превръща в паметник, без дори да иска да бъде нито едно от тези неща. И честно казано, мисля, че това е важно. Но, просто мисля, че е важно, че всичките ни начинания, когато става дума за изкуство или за всички грандиозни романи и малки и изящни стихотворения и обратно, са просто тези драскулки на стената на затвора, който ще напуснем в някакъв момент. И не можем да вземем стената със себе си. Но това не означава, че ще умрем. Не означава, че е било загуба на време да правиш рисунките и че те могат да донесат някаква полза на следващите затворници.
С Мария Степанова разговорът започва и завършва в покрайнините на големите въпроси – за смисъла на писането, за границите на паметта, за утехата, която литературата понякога дава. Оставаме с усещането, че миналото не е само товар, а възможност за тихо освобождение; че личната история се вписва в езика и че спасението рядко идва с големите думи, а по-скоро с малките жестове на съпротива, с дръзките въпроси и с вярването, че всяка дума, колкото и да е дребна, е опит за оставане.
В годината, когато „Литературни срещи“ събира писатели и читатели под мотото „Археология на паметта“, книгите и думите на Мария Степанова са покана да чуем неочаквани гласове, да видим света като палимпсест от чужди и собствени следи и да потърсим собствената си истина сред многото пластове на забравеното и помненото. А срещата с нея ни напомня, че истинската литература – и памет – се раждат в усилието да не загубим себе си в хорa от истории.
Ревюто на Цветомира Дукова за „Памет на паметта“ от Мария Степанова можете да прочетете тук.
Книгите на Мария Степанова можете да намерите в Ozone.bg
