Всички мои близки знаят, че съм влюбена в Барселона. Когато разбрах, че действието в „Марина“ (изд. „Изток-Запад“) се развива именно там, Карлос Руис Сафон вече ме бе спечелил на 50%. На лавицата отдавна ме чака „Сянката на вятъра“, но уплашена от дебелината, реших да започна с по-тънката „Марина“. Още на десетата страница бях грабната от следното описание: „Него ден призракът на Гауди ваеше по небето на Барселона облаци на един лазурен фон, който чак изгаряше очите.“ Тази книга просто започваше обещаващо, особено с репликата по-долу на същата страница: „Всички си имаме някаква тайна, която държим под ключ на тавана на душата. Тази тук е моята.“ Така неусетно стигнах до стотната страница, а вече толкова много неща се бяха случили.
За какво става въпрос в „Марина“? Мрачна фасада, едни загадъчни каменни ангели във фонтана, дързък котарак с агонизиращ врабец в устата, един неволно откраднат джобен часовник и едно 15-годишно момче на име Оскар, което живее в интернат и което обича да се разхожда тайно по улиците на Барселона. Тези разходки го изпълват с „чувство на опияняваща свобода“ и го карат да се чувства „най-щастливият човек на света“. После се появява Марина, „пазителка на колекцията нощници на Бурбонската династия“, или едно „видение“, което за нашия главен герой Оскар „сякаш бе откраднато от някакъв сън“.
„Марина“ е роман за „безумни амбиции“ и „зловещи последици“ (както пише отзад). Приключенията и загадките почват веднага. Най-голямата мистерия в романа е оплетена около един човек, „който вярваше, че неговата съдба е да изиграе смъртта, преди тя да е изиграла него“. Този ключов герой е вярвал, че „никой не заслужава да има дори грош повече от онова, което е готов да даде на по-нуждаещите се от него“.
Героите стават все повече с всяка следваща страница. Всеки от тях носи след себе си история като черно наметало, пълно с излитащи от него призраци, сякаш са уплашени прилепи, а красивите описания не спират да впечатляват душата ми, като онова за пустите улици, „покрити с килим от окапали листа, които блестяха като люспите от захвърлената кожа на някаква огромна змия“.
Ето и малко цитати, които най-убедено смея да твърдя, че ще намерят път и смисъл и към Вашата душа:
Марина: „Понякога най-реалните неща се случват единствено във въображението. Спомняме си само онова, което никога не се е случило.“
Доктор Жоан Шели: „Времето прави с тялото онова, което глупостта прави с душата. Разкапва го.“
Доктор Жоан Шели: „Ако хората обмисляха поне една четвърт от онова, което говорят, този свят би бил същински рай.“
Марина: „По-добре нещо да е в повече, отколкото да не достига.“
Марина: „Който не знае къде отива, до никъде не стига.“
Михаил: „Човешката низост е фитил, който си търси огън.“
Михаил: „Животът щедро ни предоставя тъкмо онова, за което не ламтим.“
Сеги: „Веднъж един добър приятел ми каза, че проблемите са като хлебарките. Ако ги извадиш на светло, те се плашат и бягат.“
„Марина“ е „най-свидната книга“ за испанския автор, защото години наред правата й са били впримчени в правен спор. И макар този роман непростимо много да ми напомня на идеята на Мери Шели и чудовището, създадено от Виктор Франкенщайн, аз хич няма да се двоумя да продължа с четенето на Карлос Руис Сафон.
Или както Оскар споделя за най-странния ден в живота си: „Ала ако беше възможно да си купя билет за повторението му, щях да го сторя, без да се двоумя.“
Ревюта за книгата четете още в „Книголандия“, „Книжен Жор“, „ART“, при „Lammoth“ и при „Ловците на книги“.
