Пътят на „Императорът на тръните“ минава през ада

Не сте се съмнявали, че Йорг ще стане император, нали? Малкият психопат, когото срещнахме на пътя с банда разбойници в „Принцът на тръните“ вече е възмъжал, крал на седем кралства и очакващ първото си дете съпруг и бъдещ баща. Но ако си мислите, че е станал по-разумен или се е кротнал, дълбоко се лъжете. Лудостта няма покой, а когато е съчетана с вина и амбиция, се превръща в опустошителна лавина, която помита всичко по пътя си. Пътят до трона е трънлив и само трънлив човек може да го извърви.

Като цяло третата книга не изненадва прекалено много – трябва да си много ненаблюдателен или това да е първото фентъзи в живота ти, за да не се досетиш кой е загадъчният Мъртъв крал, който се е вкопчил в Йорг и семейството му и прави всичко възможно да прецака имперските му планове. Все пак Марк Лорънс поддържа един и същи стил и в трите книги от поредицата, създавайки ти чувство за цялост – публикувани изключително експедитивно в рамките на последните три години, а това, както знае всеки фен на фетъзито, си е постижение. Още по-голямо постижение е, че успява да завърши историята на Йорг без да я разтяга в ненужно дълги, безкрайни томове от по няколко хиляди страници.

По-голямата част от книгата е ретроспективен разказ за приключенията на Йорг, случили се във времето между втората и третата книга. След битката, в която Йорг пречупи принца на Стрела, и преди да поема по пътя към Виен, за да се бори за императорската титла. Опознаваме още малко света на Йорг – онази постапокалиптична Европа, която се е завърнала към нещо като късно Средновековие, с рицари и мечове, магьосници и чародеи и тук там останали призраци от данни, компютърно ехо на хора, умрели преди хиляди години, но все още играещи си със съдбата на човечеството.

Всъщност много харесвам начина, по който Марк Лорънс е смесил класически фентъзи похвати с модерните, саркастични тонове. Намигване към стиймпънка тук, малко феминизъм там (папата е жена!), много секс, добре познатите клишета  за доброто срещу лошото и битка, от която зависи съдбата на човечеството. Личи му, че е фен на жанра. Голямата му заслуга е, че не те кара да харесваш главния герой – и преди съм казвала, че ми е писнало от фентъзи-класики за момчето от село, което се оказва принц/магьосник/the chosen one и в десетина книги по 700 страници всяка разказва играта на Големия Лошковец.

Образът на Йорг е крайно отрицателен – той е убиец, психопат с мания за величие, болен от амбиция и жажда за мъст. Но това го прави интересен. Той няма време за дворцовите интриги, които толкова много ни очароват в „Песен за огън и лед“ на Мартин, няма и нерви за тях. Насилието избира Йорг, когато той е едва на девет години, и след това Йорг избира насилието завинаги. Пътят към императорския трон, абсолютната власт и пълната победа минава през ада и тежко и горко на демоните, които ще застанат на пътя на Императора на тръните.

Някоя по-чувствителна почитателка на жанра вероятно би се разревала на премерено сълзливия финал. Аз обаче го намерих странно удовлетворяващ. Рано или късно това, което си оставил на пътя, те настига. И Йорг от Анкрат, императорът на тръните, знае това по-добре от всички.

„Разделената империя“ е чудесна, модерна фентъзи поредица. Надявам се скоро да видим „Prince of Fools“, новата книга на Лорънс, на български (да, не си напряга въображението твърде много, когато опре до заглавия). Тя използва вече изградения сетинг на „Разделената империя“, но измества фокуса на историята върху загадъчната Червена кралица.