В интервюта преди издаването на „Любов по време на холера” Габриел Гарсия Маркес казва, че пише роман за щастливата любов. За мен това твърдение не е вярно – любовта в романа не е щастлива, което обаче я прави безмерно красива. Все пак всеки възприема любовта и нейните проявления крайно индивидуално.
Сюжетът на книгата сам по себе си не е изненадващ. Те са местните Ромео и Жулиета, но без самоубийството. Той съхранява любовта – дремеща, но и вечно будна – по свой собствен начин, въпреки опитите да забрави мъката по неосъщественото чувство с многобройни методични и изкусно прикривани любовни връзки. За Нея тази любов разцъфва буйно и лудо с присъщата сила на младото сърце, след което за своя изненада Тя открива, че всички чувства и представи са били плод на въображението. Тя намира стабилност в един дълъг брак, изпълнен с уважение, но без истинска любов –свързва съдбата си с мъж, според когото „нищо на този свят не е толкова трудно, както любовта”, пълен антипод на Романтичния ухажор. И така повече от 50 години. Докато един ден методичният и скучен Съпруг умира. И закономерно, Той и Тя се събират.
Всичко щеше да е предвидимо и скучно до болка, ако Маркес не успяваше по толкова поетичен начин да опише красотата на чувството. Въпреки многото плътски връзки, учудващо вярно и искрено звучи твърдението на Флорентино Ариса „Пазих се девствен за теб.” Въпреки неумолимия ход на времето любовта се осъществява в едно свръхестествено безвремие, в което Те не са стари и сбръчкани старци, а пленници на чувството. Те са двата центъра на света, които след половинвековни препятствия се събират в едно – със сигурността, че няма как Вселената да съществува по друг начин. И стигат до есенцията на любовта – чистото чувстване, извлечено след филтрирането на всички условности от битието: „Те сякаш бяха прескочили трънливата голгота на съпружеския живот и бяха стигнали направо до същината на любовта.”
„Любов по време на холера” е прекрасно разказана приказка за неумиращата любов, за любовта без време и място, без възраст – „любов във всяко време и навсякъде”, която „става толкова по-силна, колкото повече се приближава до смъртта” Когато чета подобни книги, ми става ясно защо класиката е станала класика…
