Тази седмица в книжарниците ще се появи дебютната книга на Мартин Касабов – „Когато великани ходеха по земята“. Книгата е колекция от 42 разказа на границата на съзнанието и съня. Историите в нея са абсурдни, приказни, фантазни и отвеждат читателя в един свят, в който магичното и реалното се преплитат. Сборникът се издава от „Жанет 45“ с финансовата подкрепа на програма „Дебюти“ на Национален фонд „Култура“, а ето и откъс от книгата, любезно предоставен от издателството:
ТУНЕЛИ НА ЛЮБОВТА
Някой трябва да е сънувал такова нещо – огромен град със светлини и изпарения, прорязан от тунели-артерии, по които текат стотици хиляди кръвни телца, носещи любовта на един мъж към една жена. И когато някой от огромните шлюзове се спусне, течението се пренасочва в друга посока, и така градът съществува на принципа на едно непрестанно трескаво вълнение.
В този град на артерии сигурно живеят някъде под тръбите хиляди малки човечета с прокъсани дрехи и дълги коси. Всеки ден те избутват лодките си в каналите. Там са момче и момиче, двамата носят препаски и се познават добре, по-добре, отколкото познават опакото на ръцете си. Те са уморени, но спокойни, знаят какво се изисква – да намерят храна. Ще я търсят някъде по реките, ще ловят сфери, в които се носи сочната като нар същност на живота, който някога е пулсирал шумно из целия град. Бедни и с прокъсани дрехи, в тясна лодка, двамата се прегръщат, без гребла, спускат се по течението, надяват се да не умрат.
Отвъд този град, някъде далеч, зад пластове кожа и кости, един възрастен мъж седи на прозореца и прокарва ръка по олющения перваз. По пръста му се насъбира прах, той гледа как гълъбите кълват трохите, които им е сипал. Постарал се е жена му да не го види, тя минава с прахосмукачка в другата стая, шумът е оглушителен, той винаги излиза, когато тя чисти, представя си, че мръсотията се натрупва в дробовете му, затова стои на прозореца и диша чистия сутрешен въздух, но той не е достатъчен да прочисти съжаленията, внезапна болка го прорязва в гърдите. Не е трябвало да се притеснява за дробовете си. Момчето и момичето продължават да се носят в лодката, когато чуват бученето. Това е шумът на стихията – съседният канал се е запушил и огромни вълни се опитват да пробият преградата от другата страна. Двамата се споглеждат, случвало се е и друг път, но знаят, че може би сега ще загинат. В града на отмиращите светлини няма смисъл от надежда, че ще се избавиш. Прегръщат се и оставят топлината им да прелива, течението ги отнася надолу по реката, докато не стигнат обръщалато, там ще тръгнат по обратния път, който ще ги накара да се отпуснат, но когато наближат дома, сърцата им отново ще се свият от високите сводове, побрали тишината на бъдещето.
Мъжът се опитва да извика, но няма глас, жена му и без това няма да го чуе от шума на прахосмукачката, опитва се да стигне до нея, но пада на земята, явно това е краят, въпреки болката му се струва незначително, накрая се примирява и затваря очи.
Там вътре двамата се носят по течението и гледат огромните светещи полепи, спускащи се като разтопен восък от тавана на тунела. И тук някога тази слузеста материя ще стане толкова, че ще запуши течението на реката. После тунелът става тесен и мрачен и трябва да запалят факла, момчето се навежда над повърхността на реката и вижда, че сферите се привличат от огъня. Чувал е за това свойство, но никога не е било толкова тъмно, за да го изпробва. Повиква и нея да види. Двамата спускат мрежите и улавят достатъчно храна за няколко вечери, ръцете им са мокри и почервенели от цвета на реката, лодката им едвам се движи. Той я целува.
Мартин Касабов. Снимка: Goodreads
Мъжът сънува, че болката отслабва, сънува, че отново е дете, че чупи с камък прозорец и бяга. Сънува как камъкът и прозорецът са едно и как всяко стъкълце за една стотна е част от камъка. Сънува жена си, как би искал с нея да живеят в този един миг, да го разтеглят като чист чаршаф върху прашасалия матрак и въпреки че и двамата кашлят от мръсотията отдолу, всеки да гали другия. Без да стискат очи и да се страхуват, без да са сигурни, че всичко малко по малко се изплъзва или че не са прочели достатъчно книги, за да се научат, че животът ще бъде поредица от грешки. Когато двамата стигат до колибите, двамата виждат, че никой друг не се е завърнал. Градът е притихнал, не се чува нито грохотът на вълните, нито глъчката на събирачите, всичко е потопено в приглушено хриптене. Изваждат сферите и ги слагат в казана, наклаждат огън и сядат на брега. Той слага ръка на рамото й, тя го поглежда. Изглежда красива и спокойна, от кога не я е виждал такава. Навежда се и прошепна думи в ухото й, думи, които тя заключва в сърцето си като две птици и ги покрива с платнище, защото се бои, че могат да запеят. Така, прегърнати като приятели, чакат другите да се върнат. Скоро чуват движението на греблата.
Светлините събуждат възрастния мъж, не иска да отвори очи, не иска да слуша натрапчивия глас, който го пита как се казва. Накрая отговаря и светът се успокоява. Някой го държи за ръката. Знае, че е тя, спомня си за гълъбите и за болката, която сега е дала място на слаба тежест в гърдите. Може да види погледа на жена си дори в тъмнината, притеснените й очи. Отново са стигнали дотук – изтласкани от съдбата да се обичат след толкова години, въпреки всичко изговорено и сторено, ръцете им се стискат все така силно, сякаш някой отвътре ги направлява в една и съща посока, винаги един към друг.
Ако този откъс ви е харесал, може да поръчате „Когато великани ходеха по земята“ от Ozone.bg с 10% отстъпка с код azcheta.
Снимка: Facebook/Мартин Касабов
