За пръв път прочетох Мемоарите по време на една твърде скучна и протяжна лятна ваканция. Вече бях гледала филма и знаех какво се случва, затова не очаквах книгата да ми бъде интересна. Но се оказа, че греша. „Мемоарите на една гейша” ме държеше в напрежение до последната страница, и то не дори заради неочакваните обрати в сюжета (книгата се оказа много различна от филма), а заради красотата на езика, персонажите, емоциите, обстановката, малките детайли, които всъщност променят всичко, особената загадъчност, сравнима единствено с усещането за пеперуди в стомаха в началото на едно влюбване.
И Мемоаритe беше всъщност точно това – влюбване. В екзотичната японска култура, в цъфналите черешови цветове, в изказа на Артър Голдън, в ненатрапчивата интимност на човешките отношения, в непредсказуемостта на живота и в начина му да подрежда хорските съдби като парчета от пъзел, чиятo рисунка виждаш едва когато всяко парченце е на мястото си.
„Мемоарите на една гейша” е преживяване, което не мога да затворя в думи. С всеки следващ път, в който я чета, откривам нови и нови неща за героите, сюжета, игрите на думи, измеренията на света… и за себе си. Това е една от книгите, прекалено големи, за да се поберат в страниците си – докато я държиш в ръце, усещаш как думите напират да излязат.
Както предполага заглавието, книгата разказва за живота на една гейша, в първо лице, единствено число. Въпреки това своеобразно ограничение обаче, Артър Голдън въвежда читателя не само във вътрешния свят на главната си героиня, но и успява да внуши чувствата, емоциите, подбудите и на останалите персонажи. Всъщност „внушение” е най-точната дума, с която бих описала стила му. Почти нищо в книгата не е казано директно, в прав текст. Идеите, посланията на автора са много деликатно намекнати и именно в това е силата им. Всеки описан пейзаж, всяка уж незначителна подробност значат нещо в света на главната героиня Саюри, през чийто поглед е разказана историята на живота й.
Саюри носи в себе си особена мъдрост, която аз бързо взех за културно обусловена, но след това започнах да разбирам, че това е мъдростта на човек, постигнал мир с живота, приемащ съдбата си не с примирение, а с осъзнатост и съпричастие. Нейните житейски уроци, погледнати в перспектива, създават една поразителна в своята семплост философия за живота. Книгата докосва не само с красотата на езика и посланията си, но и с това, че успява да те приобщи към изживяванията на Саюри до такава степен, че в един момент усещаш и болката, и щастието й като свои.
„Като момиче вярвах, че животът ми нямаше да е борба, ако господин Танака не ме бе откъснал от залитащата ни къща. Но сега знам, че нашият свят не е по-постоянен от океанска вълна. Каквито и да са битките и победите ни, както и да ги преживяваме, много скоро те избледняват като воднисто мастило върху хартия.”
„Мемоарите на една гейша” е книга, която трябва да се прочете повече от веднъж. Богатата символика, която използва Голдън, е като задача с безброй възможни решения – всеки път откриваш нещо ново, навързано във веригата от знаци. Първият прочит не стига, за да възприемеш книгата в пълнота нито на сюжетно, нито на символно равнище. Но дори и да си пропуснал някои детайли, дори и за пръв път да обръщаш последната страница, връщането от света на Мемоарите към реалността е трудно и мъчително. След всеки нов прочит в продължение на дни не бях в състояние да мисля за друго, освен за книгата. Финалът е от онзи тип завършеци, които, без да са дълбоко драматични, те превръщат в емоционална развалина, в топка от истеричен плач и отрицание на действителността, към която се връщаш.
