Какво ще се случи, ако във Франция се сформира мюсюлманска партия и нейният лидер спечели президентските избори? Отговор на този въпрос дава новата книга на провокативния Мишел Уелбек. Романът е озаглавен „Soumission” и ще излезе на пазара на 7 януари 2015 г.
В ексклузивно интервю, дадено за Тhe Рaris Review, Уелбек обяснява какво го е накрало да създаде романа, който скандализира френското общество, още преди да бъде публикуван. Интервюто е публикувано със съкращения.
Защо написахте тази книга?
По няколко причини. Първо, това е моята работа. Забелязах големи промени, когато се върнах да живея във Франция. Промени, които не са характерни единствено за Франция, а са по-скоро “западни”. Като изгнание, при което не се интересуваш от нищо – нито от обществото, от което си произлязъл, нито от мястото, където живееш (разбира се, случаят с Ирландия е по-различен). Втора причина, струва ми се, е, че моят атеизъм не оцеля след толкова много смърт, която трябваше да приема.
Смъртта на Вашето куче, на родителите Ви?
Да, в много кратък период от време. Може би, противно на това, което си мислех, аз никога не съм бил атеист. Бил съм агностик. Обикновено тази дума служи за параван на атеизма, но не е така в моя случай. Когато мисля над въпроса дали има бог (създател), космически ред и подобни неща, аз осъзнавам, че никога няма да получа отговор. Мислех, че съм атеист. Сега не знам. Това са двете причини, поради които написах книгата, втората причина вероятно тежи повече то първата.
Как бихте определили тази книга?
Политически роман.
А романът не е ли сатиричен?
Не. Може би една малка част от него осмива политиците и политическата журналистика, но основните герои не са сатирични.
Откъде дойде идеята за президентски избори през 2022 г. между Марин Льо Пен и лидер на мюсюлманска партия?
Марин Льо Пен ми се струва реалистичен кандидат за 2022 г., дори и за 2017 г…. Мюсюлманска партия… Това е същината на въпроса, наистина. Опитах се да се поставя на мястото на един мюсюлманин и осъзнах, че в действителност те са в напълно шизофренна ситуация. Като цяло мюсюлманите не се интересуват от икономическите трусове, големите им проблеми са тези, които ние наричаме обществени въпроси. Само си помислете за гей брак и ще разберете какво имам предвид. Така че, ако един мюсюлманин иска да гласува, коя партия да подкрепи? Истината е, че той е в невъзможна ситуация. Мюсюлманите не е политически представени. Затова създаването на мюсюлманска партия ми се стори логично.
Но да си представим, че тази партия може да спечели президентските избори след седем години…
Съгласен съм, че не е много реалистично. Първо, и най-трудно за въображението, мюсюлманите ще трябва да се разбират помежду си. Ще е нужен изключително интелигентен и талантлив политик. Такива качества дадох на героя Мохамед Бен Абес.
В книгата описвате, замъглено и неясно, различни събития от световен мащаб, но читателят никога не е сигурен кои точно са те. Това ни отвежда към политиката на страха, нали?
Да, вероятно. Да, романът има страшна страна. Аз използвам тактики за сплашване.
Като хипотезата за ислямизация на Франция?
Всъщност не е ясно от кое трябва да се страхуваме повече – от крайно десните или от мюсюлманите. Оставил съм този въпрос нерешен.
Питали ли сте се какъв може да бъде ефектът от един роман, базиран на подобна хипотеза?
Не. Няма да има никакво въздействие.
Не мислите ли, че такава книга може да засили представата за исляма, който е надвиснал над Франция като Дамоклев меч?
Във всеки случай, всички медии говорят за това. Постоянно. Ако това, което казвате, се случваше нямаше да е възможно да се говори свободно за него. Следователно моята книга няма да има никакъв ефект.
Фактът, че всички говорят не Ви ли подтиква да пишете за нещо различно?
Не, част от работата ми е да говоря обективно за нещата, които вълнуват всички. Аз принадлежа на времето, в което живея.
В романа казвате за френските интелектуалци, че са склонни да бягат от чувството за отговорност. А Вашата отговорност като писател?
Но аз не съм интелектуалец. Не вземам страна, не защитавам режим. И съм крайно безотговорен, освен когато обсъждам моите романи – тогава съм ангажиран като литературен критик. Но есетата промениха света.
Не романът?
Разбира се, че не. “Капиталът” на Маркс е твърде обемен. “Манифестът на Комунистическата партия” промени света. Просто е, ако искаш да промениш реда, трябва да кажеш: “Светът е такъв, а ето какъв трябва да бъде.” В този смисъл, романът не е ефективен.
Почувствахте ли се като Касандра, която предрича катастрофата, докато пишехте?
Новата ми книга не е единствено песимистично предсказание. В края на деня, не всичко е загубено.
