„Мофонго“ (изд. „Хермес“) седя на рафта ми има-няма повече от година, пропътува хиляди километри заедно с мен до новия ми дом, за да остане пренебрегната още известно време. Въпреки че от самото начало корицата силно ме привличаше, все оставях романа на заден план за сметка на някой друг. Поне допреди няколко дни.
Сесилия Самартин е написала гурме роман, в основата на който стои драматичната история за десетгодишния Себастиан. Момчето има порок на сърцето, а това никак не е приятно за едно невръстно дете, което копнее да играе футбол и да тича на воля като връстниците си. Себастиан мечтае да бъде световно известен футболист, който вкарва умопомрачителен гол със задна ножица, докато препълненият стадион крещи името му.
Но Себастиан не бива да тича, защото сърцето му може буквално да се пръсне, затова той ходи бавно, изглежда дребен за възрастта си и редовно е обект на подигравки от съучениците си. Докато родителите му спорят дали да го подложат на операция, която може да го направи по-силен, Себастиан се сблъсква с куп емоции, не всички от които са положителни.
Тук идва ролята на вторият основен герой в сюжета – бабата на Себастиан, Лола. Жената идва от Пуерто Рико и знае вълшебни рецепти, ала след смъртта на съпруга си е спряла да готви. Един ден обаче светът й се преобръща и тя решава да се върне към любимото си занимание.
Привързан към своята баба, Себастиан всеки ден й гостува и започва да й помага в готвенето на ароматните ястия с екзотични имена. Постепенно момчето заяква от вкусните гозби на Лола. Храната и поучителните разговори с баба му помагат на Себастиан да се почувства по-добре и да добие все повече увереност. Момчето започва да вярва, че мечтата му може да стане реалност. Но дали цената ще си заслужава?
Сесилия Самартин (снимка: Johnadresen.nо)
„Мофонго“ е приятен роман с леко мистични елементи, който би допаднал на много дами, ала аз не можах да му дам повече от две звездички в Goodreads. Хубава история, но не моята.
Все пак ще изредя положителните страни на книгата, които ме спечелиха. Истината е, че като психоложка, завършила брачна и семейна терапия, Самартин доста добре вплита някои важни социални теми в сюжета, като например: как обществото приема различните; как живее едно десетгодишно момче, знаейки, че не е като другите; как един потенциален развод се отразява на децата в семейството; до какво води агресията вкъщи и как се отразява на малчуганите; какво се случва, когато майката и бащата имат различно мнение за съдбата на своето потомство; възможно ли е човек да превъзмогне загубата на любимия, или се научава да живее с нея?
Най-силната нишка в романа, която особено много ми хареса, е представата за щастието – голямо и сплотено семейство, което е превъзмогнало миналото, седнало на огромна маса, отрупана с вкусна, домашно приготвена храна, смеейки се и „гледайки се един друг с нови очи“…
Приятно допълнение към финала са пълните рецепти за споменатите в романа ястия, от които аз лично смятам в най-скоро време да пробвам бизкочо де рон (торта с ром). Все пак току що прочетох гурме роман! :)
