Всяка година лятото става все по-кратко. Колкото повече порастваш, толкова повече възрастта ти го отнема – всяка следваща учебна година е по-дълга от предишната; след това едва си се опомнил от изпитите, отпуснал си се на плажа и си отворил първата си плажна бира, чувствайки как слънцето топи умората и напрежението, и е време да се връщаш към дебелите, академични тухли, защото поправителната сесия те дебне от брега; след това започваш да градиш кариера, да работиш за името си… и трите месеца лято, които ти се струваха безкрайни, когато беше на единадесет, сега се заключват в десет (петнадесет) дни през август.
В края на лятото, когато с ужас осъзнаваш, че скоро идат дъждове и ветрове и рутина, отчаяно се вкопчваш в последните слънчеви дни и се опитваш да си припомниш какво е да имаш цяло лято за пилеене пред себе си. „Циганско лято“ е израз, измислен от възрастните, за да се самозаблуждават и да ги боли по-малко от пропуснатите лета.
„Момчешки живот“ на Робърт Маккамън ти връща това усещане за свобода. Поне за малко. По-точно за шестотин тридесет и две страници, преведени от Елена Павлова, чието творчество е спомогнало за щастливото пропиляване на много момчешки (и момичешки) лета.
„Момчешки живот“ не е съвсем детска книга, но не и само за възрастни. В нея се говори за момчета (и тук правим уговорката, че всичко важи и за момичетата), за лета, за колела, за митични речни зверове и бездънни езера, за нацисти и шпиони, за динозаври, за приятелство и кучета, за всичко, за което трябва да се говори в един роман за момчета.
Но в нея има и много от книгите за възрастни – има много за сегрегацията и гражданските права на чернокожите, за Beach Boys и рокендрола, за писането и книгите, за смразяващата сянка на Виетнам, за промяната в американския начин на живот – подобно на „Мидълсекс“ чрез личната история на своя герой, Маккамън разказва историята на цялата американска нация през 60-те.
А този герой е просто прекрасен! Кълна се, че ако бях на единадесет, щях да съм влюбена в него. „Момчешки живот“ разказва приблизително една година от живота му. Кори е бъдещ писател – чувствителен към случването на историите, той наблюдава живота в родния си Зефир и го превръща в магия – момчешка, щура, невероятна. Но вижда и лошото, тъжното и страшното. И с изострена чувствителност наглася света така, че възможно най-много да се приближи до момчешкия му идеал за справедливост.
В Зефир се случва зловещо убийство, но към убиеца не водят никакви следи и никой освен Кори не би могъл да го разкрие. В Зефир дебне дребнаво и отвратително чудовище: Ку Клукс Клан, в който членуват хората, до които седиш в църквата – и само Кори може да ги разпознае и предотврати пъклените им планове. Случайно стечение на обстоятелствата? Ами! Просто съдбата знае, че не може да разчита на възрастните за наистина важните неща…
О, колко много има още в тази книга. Маккамън пише с нежност и носталгия, които разбиват сърцето ти и те карат да се проклинаш всеки път, когато уязвен от родителско „Не“, си си пожелавал да порастнеш по-бързо.
Може би да си възрастен изобщо не е толкова хубаво, колкото сме си мислели едно време. Но докато магията е в нас, има надежда.
И любимата песен на Кори, разбира се. За довиждане. И здравей.
http://www.youtube.com/watch?v=vWesxME9Cto
Ревю за книгата и при Христо в „Книголандия“. Вижте и краткото видеоинтервю с МакКамън
