Май е крайно време да си призная, че дебелите книги ме плашат. Купувам ги, после дълго време ги гледам с ясното съзнание, че ме очаква нещо добро и въпреки това пак не посягам към тях. Докато не дойде моментът, в който отвсякъде започвам да чувам за въпросната книга – някой я прочел, друг си я купил, трети горещо я препоръчва, четвърти пък не я харесал въобще или пък са я пуснали на промоция някъде… Точно това се случи с „Момчешки живот“ (изд. „Изток-Запад“) на Робърт Маккамън.
След като изчетох толкова позитивни отзиви за романа и след като от доста време исках да си го купя (макар дебелината да ме отблъскваше леко като слънце, което заслепява очите ми), дойде мигът, в който и аз държах „Момчешки живот“ в ръцете си. Тежеше си, спор няма. Прочетох какво пише отзад на корицата и се гмурнах с огромно любопитство към това, което ме очаква.
Прочитайки предговора от автора към изданието от 2008 г., за миг ентусиазмът ми леко се попари. Ок, беше ми интересно да науча, че романът се изучава в гимназиите в Америка, че вече има „световна слава“ или пък че преди няколко години един човек е поискал да бъде погребан с любимата си книга, която бил чел и препрочитал толкова пъти, че вече не била книга, а „негов близък приятел“ (сетете се коя е сами). Ала фактът, който Маккамън самохвално споменава – че в една книжарница романът му „Момчешки живот“ бил нареден на щанда заедно с автори като Дикенс, Стайнбек, Твен и др., вече ми дойде малко в повече. А после и признанието му, че се съмнявал, че някога ще напише книга, на която „толкова да й подхожда мястото на този щанд“. Ихааа, помислих си, този писател май доста си е повярвал. Но продължих да чета… Книгата ме зовеше със свой собствен вълшебен глас, заглушавайки този на самодоволния си автор.
Мястото е Зефир, Южна Алабама, градче с 1500 души. Годината е 1964. Главният герой е 12-годишният Кори Джей Макенсън – едно изключително будно и възпитано момче, което има писателски наклонности. Вихърът от събития, който следва, е изумително силен. Всичко започва с едно зловещо убийство, едно дълбоко езеро и едно намерено зелено перо. Действието се развива постепенно, случките преливат със смисъл и дълбочина, а героите са изваяни като от мрамор – толкова съвършено описани и толкова на място в сюжета. Както казва Мила в нейното ревю: „О, колко много има още в тази книга!“. 
Романът изначално не е бил написан за детска аудитория, но някои от елементите, които присъстват в него, определено ще смаят детското съзнание. На мен лично един момент от сюжета ми дойде малко в повече за въображението ми, докато на други места в романа бях напълно склонна да повярвам, че случващото се е истина. И все пак тази книга е разтърсващо добра! Честно казано, не бях подготвена за историята, която ме помете като вълна по новолуние.
Изключително бях доволна, че има епилог – Кори, вече пораснал, се връща в Зефир. Тази част окончателно засити глада ми за стойностна литература и затвърди мнението ми, че книгата е голяма не само откъм обем, а и откъм съдържание. И именно тази последна глава ме остави безмълвна и ми насълзи очите. Все още смятам, че на Маккамън му е рано да стои редом до Стайнбек или Дикенс, но определено има могъщ потенциал.
„Момчешки живот“ несъмнено притежава някаква магия, някаква тайнствена сила. И тази магия се крие в откровеността, с която Маккамън ни въвлича в един отминал свят, в миналото на едно дете и неговите приятели, неговите спомени, трепети, страхове, емоции… Това е книга, която те сграбчва за гърлото и за краката едновременно и като сянка не те пуска до финала. През цялото време се чувствах сякаш съм редом до Кори в неговите приключения, въображението ми се вихреше по-силно от всякога. Или, ако мога с едно изречение от романа да опиша чувството след прочита на „Момчешки живот“, то ще бъде следното:
„Това беше първото ми преживяване от този род, и като всеки първи път, усещането остава с теб завинаги. Какво точно представляваше нямам понятие, но се заби в душата ми и се устрои удобно там.“
Прииска ми се страшно силно и аз отново да съм на 12, и аз отново да почувствам тази свобода, която изпълва дробовете ти с въздух на прага на едно ново и дългоочаквано лято; да се върна към онзи шеметен момент, в който не знаеш какво те очаква, но въпреки това нямаш търпение да те сполети… Маккамън, също като своя герой Кори, безспорно е намерил „ключа към машината на времето“, „онази магическа кутия, която се нарича пишеща машина“.
В „Момчешки живот“ няма нито една излишна дума, сякаш влизаш в някой музей или старинна къща, където всичко е подредено, всичко си е на мястото, избърсано от прах и готово да му се възхищаваш. Тази книга сякаш е жива и те приковава с погледа си. Тази книга е просто безупречна!
Още ревюта за романа можете да прочетете при Христо в Книголандия, при „Книжен Жор“ и в „Под моста“.
