Обичам книги, които се четат бързо. Признавам си чистосърдечно, че понякога избирам следващото си четиво именно защото смятам, че ще го мина неусетно, макар и да знам, че това крие риска то да се окаже недостатъчно плътно и изпипано докрай.
„Момичето от влака“ (изд. „Enthusiast“) на Паула Хоукинс бе точно романът, който предполагах, че ще прочета едва ли не докато мигна. Именно заради това посегнах към него, без да омаловажавам факта, че се води бестселър и е преведен на над 30 езика.
Историята за девойката, която има проблеми с алкохола и всеки ден пътува с влак, не ме грабваше особено много. С други думи, началото хич не ме впечатли. Чудех се с какво ли все пак би могла да ме изненада Хоукинс и продължих нататък.
Минаха още 20-30 страници и все така си бях леко отегчена, затова се заинатих и четох до 3 през нощта, докато не затворих книгата. Четох така, както ми се струва, че Хоукинс е писала – на галоп, все едно авторката е бързала ли бързала и дори не е имала време да си поеме дъх.
Рейчъл е млада и разведена, уволнена от работа заради злоупотребите си с алкохол. Започва да прекалява със спиртните напитки, когато се оказва, че така и не може да забременее, а толкова много й се иска. На мъжа й му писва от пиянските й изцепки и откъслечни спомени, затова се развежда с нея, жени се повторно и става баща. През това време Рейчъл се самосъжалява и се преструва, че всеки ден ходи на работа с влака. Така заблуждава приятелката, в чийто апартамент живее, че нещата са си наред, когато всъщност просто я е срам да й сподели защо са я уволнили.
Накратко, докато бившият й мъж е продължил напред с живота си, тя все още не може да го направи и да преодолее раздялата им. Единствената й утеха са едно симпатично семейство, което съзерцава всеки ден от влака. Нарича ги Джес и Джейсън и обича да си фантазира относно живота, който водят двамата.
Внезапно този сапунен мехур на мир и любов, в който е обвила непознатите мъж и жена, се пука, когато вижда през прозореца на влака т.нар. Джес да се целува с друг мъж. Малко след това Джес, която всъщност се казва Меган, изчезва. Тук идва моментът, в който Рейчъл решава да стане по-активна и от наблюдател да се превърне в участник в събитията (Слава Богу, че взех да се отегчавам съвсем). Тук и Хоукинс се впуска в своя галоп, сякаш надпреварвайки се със самата себе си, в опит да докаже, че може да се справи със задачата, наречена „криминален роман“.
Начинът, по който авторката разплита своя сюжет, е класически – ту през погледа на Рейчъл, ту през очите на Меган. Изненадах се приятно, когато вкара думи и на Ана – новата жена, заела мястото на Рейчъл. Но пък този похват в един момент сякаш се изчерпа, щеше ми се да се случи нещо по-различно, ала, уви!
Според мен Хоукинс очевидно се е опитала да нагнети напрежение около виновника, който стои зад изчезването на Меган, сякаш е следвала някакви конкретни стъпки за постигане на съспенс. Получило й се донякъде, ама не чак до онази АХ-ваща степен, която обикновено те кара да спамиш всичките си познати да прочетат същата книга.
Финалът е интересен и книгата ми допадна, но не бих й дала повече от 3 звездички в Goodreads, при това леко измъчени. Може би не се впечатлих достатъчно, защото наскоро прочетох „Зовът на костите“ на Долорес Редондо, която е в пъти по-хубава и вдига високо летвата за достоен трилър. Съпоставена с този роман, „Момичето от влака“ видимо бледнее и просто не ми се стори кой знае какво.
Е, все пак е дебютният роман на Хоукинс, може би следващият път ще ни изненада с нещо по-задълбочено, who knows? :)
Още едно ревю за книгата може да прочетете при Христо в „Книголандия“.
